— Тя ли ви го каза?
Флеминг кимна и Доней се намръщи над полупразната си чаша.
— Не знам. Може би това е неизбежно. Може би е еволюция.
— Вижте какво! — Той постави плочата на грамофона и се извърна към нея: — Мога да предскажа времето, когато ще създадем по-висша форма на разум, която в края на краищата ще започне да ни управлява. Най-вероятно това ще бъде неорганична форма като тази. Но ще я създадем самите ние и ще можем да я проектираме за наше благо или поне както ние го разбираме. Тази машина не е програмирана за наше добро; или ако е било така, то нещо се е объркало.
Тя пресуши чашата си. Това, което казваше Флеминг, бе много вероятно, нещо повече — основаваше се на здрава логика, която напоследък бе пренебрегвала. Като учен-емпирик тя усети, че трябва да има някакъв начин да бъде проверено всичко това.
— Може ли да го потвърди и някой друг, освен вас? — попита Доней.
Флеминг поклати глава.
— Никой от присъствуващите тук.
— Аз бих ли могла?
— Вие ли?
— Имам достъп до компютъра.
Той веднага изгуби интерес към плочата. Лицето му засия, като че ли тя бе запалила някакво вътрешно осветление.
— Ами да… защо не? — Той взе от масата бележника с негативираното име. Имате ли човек, който да го внесе?
— Андре?
— Не. Не тя. Каквото и да правите, не й се доверявайте.
Доней си спомни за оператора. Тя взе бележника и Флеминг й показа коя точно част да внесе.
— Ще трябва да си призная, че това не е по силите ми — каза тя. После остави чашата и си отиде.
Докато се отдалечаваше между постройките, чу началните звуци на Шонбергова12 мелодия, после Доней влезе в сградата на компютъра, където се чуваше само бръмченето на апаратурата. Андре и един млад оператор бяха в залата за управление. След като си изгори ръцете, Андре се държеше още по-настрана от останалите. Тя витаеше като сянка из сградата и рядко я напускаше. Не правеше никакви опити да общува с когото и да било и макар да не се държеше враждебно, бе затворена в себе си. Когато Доней влезе, тя я погледна с лек интерес.
— Как върви работата? — попита Доней.
— Въведохме всички данни — отвърна Андре. — Скоро ще получите формулата.
Доней се отдалечи и отиде до оператора, който стоеше при входното устройство. Беше млад човек, завършил образованието си съвсем наскоро, който не задаваше никакви въпроси, но изпълняваше всичко, което му се кажеше.
— Въведете и това, моля — Доней му подаде бележника.
Той го постави до клавиатурата и започна да пише.
— Какво е това? — попита Андре, когато чу тракането.
— Нещо, което искам да бъде изчислено. — Доней я задържа настрана, докато контролното табло внезапно не пламна ярко.
— Какво въвеждате? — Андре сграбчи бележника и започна да чете. — Откъде го взехте?
— Това си е моя работа — рече Доней.
— Защо не стоите настрана?
— Ще е по-добре да ни оставите сами — каза Доней на оператора. Той послушно се надигна и излезе от залата. Андре го изчака да излезе.
— Не ви желая злото — каза тя и гласът й прозвуча безстрастно, но много твърдо. — Защо не стоите настрана?
— Как смееш да ми говориш по този начин! — чу собствения си слаб и нелепо звучащ глас Доней, но вече не можеше да се овладее и продължи. — Аз те създадох! Аз те направих!
— Вие ли?
Момичето презрително я изгледа, после отиде до контролното табло и докосна терминалите. Дисплейните лампички веднага спряха да мигат бясно, но продължиха да святкат дотогава, докато Андре стоя там — силна и горда като млада богиня. След минута тя се оттегли и застана срещу Доней, вперила поглед в нея.
— От тази… малка шегичка започва да ни писва — каза спокойно тя, сякаш предаваше някакво съобщение. — Нито вие, нито доктор Флеминг, никой не може да застане между нас.
— Ако се опитваш да ме заплашваш…
— Не знам с какво сте се захванали. Аз не отговарям. — Андромеда сякаш гледаше през нея. Изходният принтер силно затрака и при този звук Доней се стресна. Тя последва Андре, но докато стигне до принтера, той спря. Андре внимателно разгледа листа, после го откъсна и го подаде на Доней.
— Вашата ензимна формула.
— Това ли е всичко? — Доней почувствува някакво облекчение.
— Не ви ли е достатъчно? — попита Андре и я изпрати със строго враждебно лице.
По това време Доней имаше трима асистенти — един старши асистент и двама току-що завършили студенти — момче и момиче. Четиримата синтезираха ензима. Това включваше доста работа в лабораторията, но никой от тях не се безпокоеше, защото нямаше странични ефекти. Към края на втория ден обаче всички започнаха да усещат признаци на крайна умора и изтощение. Изглежда, нямаше видима причина и те продължиха да работят, но в края на третия ден момичето припадна, а до сутринта на следващия ден Доней и химикът също се предадоха.