— Умря още един — ожесточено изрече тя. Андре сви рамене и Джуди изпита желание да я удари. — Професор Доней се бори за живота си. Момчето също.
— Тогава имат шанс — бездушно отвърна момичето.
— Благодарение на доктор Флеминг, а не на вас.
— Това не е моя работа.
— Вие дадохте формулата на професор Доней.
— Даде я машината.
— Дадохте я заедно.
Андре отново сви рамене.
— Доктор Флеминг има антидот. Той е умен — може да ги спаси.
— На вас ви е безразлично, нали? — Джуди я изгледа; очите й бяха сухи и пареха.
— Защо трябва да ме вълнува това? — попита момичето.
— Ненавиждам те! — Гърлото й бе пресъхнало и тя едва говореше. Прищя й се да хване нещо тежко и да строши главата на Андре; в този миг обаче телефонът иззвъня и тя трябваше да отиде на централния вход да посрещне Рейнхарт.
Дълго след като Джуди си отиде, момичето остана съвсем неподвижно с втренчен в пулта поглед и няколко сълзи — истински човешки сълзи — наедряха в очите й и бавно се затъркаляха по бузите.
Джуди заведе Рейнхарт право в бунгалото на Флеминг, където двамата му разказаха последните новини.
— А Маделин? — попита старият. Изглеждаше уморен и несигурен.
— Слава богу, още е жива — отвърна Флеминг. — Можем да спасим поне останалите двама.
Рейнхарт се поотпусна и вече не изглеждаше толкова уморен. Взеха палтото му, настаниха го на един стол до радиатора и му приготвиха за пиене. Той се стори на Джуди много състарен и доста разчувствуван. Вече бе Сър Ърнест и самото получаване на титлата сякаш го бе състарило. Тя се опита да си представи откога датира младежкото му приятелство с Доней и усещаше как се е вкопчил в живота й тъй, като че ли неговият собствен живот е свързан по неведом начин с нейния. Той пое чашата и се замисли какво още да попита.
— Съобщихте ли вече на Гиърс?
— Какво би могъл да направи Гиърс? — попита Флеминг. — Освен да съжалява, че не съм пострадал аз. От едно време говоря, че това нещо е опасно, но всички са влюбени в него. Какво още трябва да докажа, за да убедя някого?
— На мен няма какво да доказваш повече, Джон — изморено рече Рейнхарт.
— Е, и това е нещо!
— На мен също! — обади се Джуди.
— Прекрасно, прекрасно! Значи ставаме трима срещу цялата компания.
— Какво мога да направя според теб? — попита Рейнхарт.
— Не знам. В тази страна ти си управлявал половината наука на цяло едно поколение — добрата половина. Сигурно някой би се вслушал в мнението ти, нали?
— Може би Осборн, а?
— Стига да не се опари. — За миг Флеминг се замисли. — Той би ли могъл да ме върне при компютъра?
— Помисли хубавичко, Джон! Той отговаря пред правителството.
— Можеш ли да го доведеш тук?
— Бих могъл да опитам. Какво имаш предвид?
— Това ще изясним по-късно — рече Флеминг.
Рейнхарт измъкна от джоба си разписание на влаковете и самолетите.
— Ако замина за Лондон утре…
— Не можеш ли да тръгнеш тази вечер?
— Сър Ърнест е уморен — обади се Джуди.
Рейнхарт й се усмихна.
— Можеш да си запазиш това „сър Ърнест“ за някое градинско увеселение. Ще взема нощния самолет.
— Да изчакаме няколко часа, а? — попита Джуди.
— Аз не съм младеж, мис Адамсън, но не съм и на смъртно легло. — Той се изправи. — Предайте сърдечните ми поздрави на Маделин, ако е…
— Разбира се — отвърна Флеминг, докато търсеше палтото на стареца, после му го държа, за да се облече. Рейнхарт тръгна към вратата, като се закопчаваше. После се сети нещо. — Между другото, съобщението от Космоса прекъсна.
Джуди погледна към Флеминг:
— Съобщението ли?
— Онова там — Рейнхарт посочи с пръст към тавана. — Прекъсна преди няколко седмици. Може би никога вече няма да го хванем.
— А може би сме хванали края на едно дълго предаване — тихо изрече Флеминг, като претегляше наум последствията. — Ако не бяхме имали този късмет в Болдършо, може би никога нямаше да го чуем и нищо нямаше да се случи.
— Тази мисъл ми е минавала през главата — каза Рейнхарт, усмихна се още веднъж уморено и излезе.
Флеминг се мотаеше из стаята и размишляваше върху казаното, а Джуди стоеше и чакаше. Те чуха как колата на Рейнхарт потегля и се отдалечава и в този миг Флеминг се приближи до Джуди и обгърна с ръка раменете й.
— Ще направя всичко, което поискаш — каза му тя. — Да ме предадат на военен съд, ако щат.
— Добре, добре. — Той свали ръката си.