— Можеш да ми вярваш, Джон.
Той я погледна право в очите и тя се опита с поглед да му внуши, че не лъже.
— М-да-а-а… — изглеждаше почти убеден. — Ще ти кажа какво. Първата ти работа на сутринта е сама да се добереш до директния телефон с Лондон. Опитай се да хванеш Осборн, докато професорът е при него и да му кажеш, че води още един посетител.
— Кой?
— Това няма значение. Някой от Хералдическия институт… ректорът на Кралската академия… някой пуяк от министерството. Не е нужно да води човека, а да носи дрехите му.
— Някой шеф ли?
Той широко се усмихна:
— Шапката, куфарчето и чадърът му ще свършат работа. И палтото, разбира се. Междувременно ти допълнително ще му уредиш още един пропуск. Ясно?
— Ще опитам.
— Браво на тебе! — Той отново я прегърна и целуна.
На Джуди й стана много приятно, после се облегна на него и попита:
— Какво смяташ да правиш?
— Още не знам. — Той отново я целуна, после се отдръпна. — Ще взема да си лягам, днес беше ужасен ден. Ти по-добре си върви… имам нужда от сън.
Той отново й се усмихна, тя стисна ръката му и излезе — не стъпваше по земята, а летеше и душата й ликуваше.
Флеминг се разсъблече разсеяно, докато чертаеше планове и си фантазираше наум. Хвърли се в леглото и заспа в мига, в който изгаси лампата.
След като Рейнхарт и Джуди си отидоха, лагерът утихна. Бе тъмна нощ; от североизток се носеха облаци и студеният вятър обещаваше сняг, пълната месечина се скри. От време на време обаче лунната светлина проникваше през облаците и осветяваше слаба, бледа фигура, която се измъкна през един прозорец на гърба на компютърната сграда и като привидение тръгна да прекоси лагера. Никой от патрулите не я видя, камо ли да познае в нея момичето Андре и тя се промъкваше крадешком между сградите към бунгалото на Флеминг с решително лице и двоен кабел в ръка.
През прозореца в стаята на Флеминг се процеди слаба светлина, защото бе дръпнал пердето, преди да си легне. Той не помръдна, когато вратата се отвори много тихо и Андре се вмъкна вътре. Тя беше боса и внимаваше много, ръцете й бяха защитени с чифт дебели гумени ръкавици. След като се убеди, че Флеминг спи, тя коленичи до стената близо до леглото му и вкара в контакта двете оголени жици на кабела, здраво ги натика вътре. Другия край държеше далеч от себе си, като стискаше раздвоения кабел между палеца и показалеца си, а оголените жици стърчаха; после се изправи и бавно започна да се приближава към Флеминг. Шансовете му да издържи токовия удар бяха минимални, защото спеше и тя разчиташе, че ще може да държи жиците дотогава, докато сърцето му спре.
Безшумно приближи към очите му двата оголени края. Нямаше причина той да се събуди; обаче изведнъж, неизвестно защо, Флеминг се събуди. Това, което успя да види, бе надвесеният над него силует и по-скоро инстинктът, отколкото разумът го накара да свие краката си под завивките и да я ритне с всичка сила.
Улучи я в корема и тя с болезнен вик се просна по гръб сред стаята. Той затършува за ключа на нощната лампа и я светна. За миг светлината го заслепи; Флеминг седна в леглото объркан и задъхан, докато момичето с мъка се изправяше на колене, все още стискайки в ръка кабела; като схвана какво става, той скочи от леглото, издърпа оголените жици от контакта и се обърна към нея. В това време обаче тя се беше изправила и се измъкваше от стаята.
— Няма да ми избягаш!
Той се хвърли към вратата. Андре отстъпи встрани и се опря на масата, скрила ръце зад гърба си. За миг изглеждаше, че ще се предаде, но без предупреждение тя се хвърли към него с изопната дясна ръка, в която стискаше кухненски нож.
— Кучка такава!
Той я хвана за китката, измъкна й ножа и я блъсна на земята.
Андре изпъшка и се заизвива, като държеше изкълчената си китка с другата ръка и го гледаше втренчено не толкова с ярост, колкото с отчаяние. Той се наведе и вдигна ножа, като не я изпускаше от очи.
— Е, добре, убий ме. — Сега в гласа и по лицето й бе изписан страх. — От това няма да имаш никаква полза.
— Така ли? — Гласът му трепереше и той дишаше тежко.
— Малко ще забави нещата, това е всичко.
Тя зорко го наблюдаваше, докато Флеминг отвори едно чекмедже и пусна ножа в него. Това, изглежда, й даде смелост и тя седна.
— Защо искаш да ме отстраниш? — попита той.
— Това беше следващата крачка. Аз те предупредих.
— Благодаря.
Флеминг се засуети наоколо, закопча пижамата си и нахлузи едни чехли, поуспокои се.
— Всичко, което правиш, може да се предвиди. — Изглежда, бе възвърнала самообладанието си. — Каквото и да измислиш, ще бъде контрирано.