— И какво ще последва сега?
— Ако си отидеш веднага и не се намесваш…
Той я прекъсна:
— Стани! — Почака, докато тя се изправи на крака и посочи един стол: — Седни там!
Тя го изгледа смаяно още веднъж, после седна. Той приближи и застана над нея.
— Защо правиш само онова, което иска машината?
— Вие сте големи деца — рече му тя. — Мислите си, че сме роб и господар — компютърът и аз, но ние и двамата сме роби. Ние сме контейнери, които направихте, за да съхраняват нещо, което не разбирате.
— А ти разбираш ли го? — попита Флеминг.
— Виждам разликата между нашите два разума. Виждам, че нашият ще победи, а вашият ще загине. Вие си мислите, че сте венеца на природата, последната дума… — Тя млъкна и разтри китката си, която той бе извил.
— Не съм на същото мнение — рече той. — Заболя ли те?
— Не особено. Ти си по-умен от останалите, но не си достатъчно умен. Всички вие ще последвате динозаврите. И те някога са владели Земята.
— Ами ти?
Тя се усмихна за първи път, откакто се познаваха.
— Аз съм липсващото звено на веригата.
— Ами ако те счупим?
— Ще направят друго.
— Ами ако разбием компютъра?
— Пак същото.
— А ако унищожим и двама ви, и съобщението, и цялата ни работа над него, така че да не остане нищо? Съобщението вече не се излъчва. Ти знаеше ли това?
Тя отрицателно поклати глава. Фактът, че тя потвърди всичките му страхове, го замая наред с внезапно възникналата идея как да прекрати всичко това.
— Приятелите ви там горе са се изморили да ни говорят. Сега вие сте сами — ти и компютърът. Да допуснем, че ви строшим и двамата, а?
— Известно време ще задържите една по-развита цивилизация далеч от Земята.
— Значи точно това ще трябва да направим.
Тя го погледна твърдо.
— Не можете.
— Можем да опитаме.
Тя отново поклати глава бавно, сякаш съжалително.
— Махни се! Живей както ти харесва, докато можеш. Друга възможност нямаш.
— Освен ако не ми помогнеш. — Той отвърна на погледа й и се втренчи в нея, както бе правил и преди в сградата на компютъра. — Ти не си просто мислеща машина, ти си направена по наше подобие.
— Не!
— Притежаваш възприятия, чувства. Ти си три четвърти човешко същество, привързано по принуда към нещо, което е програмирано да ни унищожи. За да ни спасиш и да се освободиш, трябва само да промениш програмата. — Той я хвана за раменете сякаш за да я разтърси, но тя се изтръгна от ръцете му.
— И защо трябва да го сторя?
— Защото го искаш, тези три четвърти от тебе го искат…
Тя се изправи и се отдалечи от него.
— Тези три четвърти са случайност. Да не мислиш, че и така не страдам достатъчно много? Не мислиш ли, че ме наказват дори само защото слушам думите ти?
— Ще те накажат ли тази вечер?
— Ако си отидеш, няма. — Андре колебливо приближи до вратата, като че ли очакваше да я спре, но той я остави да си върви. — Бях изпратена да те убия.
Застанала на вратата, тя говореше напълно безстрастно и бе бледа и много красива. Флеминг мрачно я изгледа.
— Е, разкрихме си картите — рече той.
Близо до гарата в Торнес имаше малко кафене със сенник, където Джуди остави Флеминг, за да посрещне влака от Абърдийн. Това стана на следващата вечер: Рейнхарт бе действувал светкавично. Флеминг влезе в малката стая отзад, която бе запазена за тях, и зачака. Тази тъжна и мрачна стаичка бе почти изцяло заета от стара селска маса и няколко стола, а стените й бяха от гнили и зле боядисани дъски, върху които висяха избелели реклами на кока-кола и минерална вода. Той отпи от джобната си бутилка. Отвън се чу воя на засилващия се вятър, после — дизеловия локомотив, който с пухтене идваше от юг. Влакът спря на гарата шумно, след минута-две се чу свирка, сирената му зави и той потегли, като остави след себе си тишина, в която отново се чу шума на вятъра ведно със стъпки по чакълената пътека пред кафенето.
Джуди въведе Рейнхарт и Осборн в стаичката. Всички бяха дебело облечени със зимни дрехи, а Осборн носеше обемист куфар.
— Мисля, че ще има ураган — каза той, като остави куфара на земята. Имаше нещастен вид и съвсем нямаше настроение. — Можем ли да разговаряме тук?
— Стаята е на наше разположение — отвърна Джуди. — Говорих със собственика.
— Ами дежурния оператор? — попита Рейнхарт.
— Говорих и с него. Знае какво трябва да прави и ще си държи устата затворена.
Рейнхарт се обърна към Флеминг:
— Как е Маделин Доней?
— Ще се спасят — и тя, и момчето. Ензимът действува.
— Е, да благодарим на бога за тая новина. — Рейнхарт разкопча палтото си. Не изглеждаше зле след пътуването — навярно активните действия го освежаваха. Най-потиснат от всички бе Осборн.