— Какво искате да направите с компютъра? — попита той Флеминг.
— Ще се опитам да го оправя или…
— Или какво?
— Ето това искаме да открием. Или е бил програмиран да причинява зло, или нещо е объркан. Или е програмиран да работи така, както сега, или нещо се е повредило. Аз смятам, че е първото; винаги съм го мислил.
— Все не можете да го докажете.
— Ами Доней?
— Трябва ни нещо по-убедително.
— Осборн ще отиде при министъра — намеси се Рейнхарт. — Ако е необходимо, ще стигне до министър-председателя. Нали?
— Стига да имам доказателства — рече Осборн.
— Ще ви ги дам! Снощи той се опита да ме убие.
— Как?
Флеминг им разказа случилото се.
— Накрая я принудих със сила да ми каже истината. Трябва да опитате някой път… тогава ще повярвате.
— Нужни са научни факти.
— Тогава ми дайте няколко часа с компютъра. — Той погледна към Джуди. — Донесе ли ми пропуск?
Тя извади три пропуска от чантата си и им ги раздаде.
Флеминг прочете своя и се ухили:
— Значи съм чиновник от министерството? Невероятно, но факт!
— Заради това заложих доброто си име — обади се тъжно Осборн. — Става дума само за подробен преглед на компютъра без каквато и да е намеса и работа с него.
Усмивката на Флеминг помръкна:
— Значи искате да ми вържете ръцете?
— Разбирате ли какъв риск поемам? — попита Осборн.
— Риск! Трябваше да бъдете на мое място снощи.
— Да беше така, поне щях да съм по-сигурен как стоят нещата. Страната, млади момко, зависи от този компютър…
— Който направих аз!
— За нас той може да има по-голямо значение от парната машина, от атомната енергия или от каквото и да било друго.
— В такъв случай е още по-важно… — започна Флеминг.
— Зная! Нямам нужда от наставления! Смятате ли, че изобщо щях да бъда тук, ако не вярвах, че е важно, и ако не ценях мнението ви твърде високо? Но си има начини и начини.
— Знаете ли някой по-добър начин?
— За такава проверка — не. Но това е най-многото, което може да се направи. Човек на моя пост… с моето положение…
— Какво е вашето положение? На най-благородния от всички римляни, така ли?
Осборн въздъхна.
— Имате си пропуск.
— Получи, каквото искаше, Джон — каза Рейнхарт.
Флеминг вдигна куфара и го постави на масата. Отвори го, извади тъмно поизносено палто, черна мека шапка и дипломатическо куфарче и се преоблече за ролята си. За тъмна нощ дрехите ставаха, но никак не му подхождаха на физиономията.
— Приличаш повече на плашило, отколкото на държавен чиновник — рече Рейнхарт с усмивка.
Джуди едва се сдържа да не се разкикоти.
— Ако си с мен, няма да те разглеждат много старателно.
— Даваш ли си сметка, че за това може да те разстрелят? — нежно й каза Флеминг.
— Няма, стига да не ни разкрият.
Това любезничене не се понрави на Осборн: ако прикриваха напрежението си по този начин, той не можеше да се досети, защото сам бе прекалено напрегнат.
— Хайде да вършим, каквото ще вършим. — Той дръпна ръкава на палтото си, за да види колко е часът.
— Трябва да чакаме, докато се стъмни и дневната смяна си отиде — каза Джуди.
Флеминг бръкна под палтото си и измъкна шишето.
— Какво ще кажете да пийнем за успеха на акцията?
Когато стигнаха лагера, вече валеше силно — не кротък и гъст сняг, а виелица от хапещи заледени частички, които северният вятър бръскаше. Двамата патрули пред сградата на компютъра бяха вдигнали яките на шинелите си, въпреки че стояха на завет във входа. Те надничаха иззад бялата завеса на снега към тъмнината, където се очертаха четирите приближаващи се силуета. Джуди ускори крачка и показа пропуските, докато тримата мъже стояха по-назад.
— Добър вечер. Това е групата от министерството.
— Да, мис. — Единият от патрула с лейтенантски нашивки на шинела отдаде чест и разгледа пропуските.
— Всичко е наред — каза той и ги върна.
— Има ли някой вътре? — попита Джуди.
— Само дежурният оператор.
— Ще се задържим няколко минути — каза Рейнхарт, като се приближи.
Войниците отвориха вратата и се отдръпнаха, а Джуди влезе, следвана от Рейнхарт, Осборн и Флеминг, който вървеше между двамата.
— Ами момичето? — попита Рейнхарт, когато се отдалечиха по коридора.
— Тази вечер не е дежурна — отвърна Джуди. — Погрижихме се за това.
Коридорът бе дълъг, завиваше два пъти надясно, а вратите към залата се намираха в дъното му, далече от главния вход. Когато Джуди отвори едната и ги въведе вътре, те се озоваха в празната, обляна в светлина зала, където имаше само един млад мъж, седнал пред пулта с книга в ръка. Щом влязоха, той стана.