— Здравей — обърна се младият мъж към Джуди. — Нормално ли мина?
Беше най-младият помощник. Явно положението го забавляваше.
— По-добре вземете пропуските си. — Джуди върна пропуските на Рейнхарт и Осборн, а този на Флеминг подаде на оператора.
Флеминг свали меката шапка и я нахлупи на главата на младежа.
— Такива носят големците.
— Не е нужно сега да разиграваме театър — обади се Осборн, докато неспокойно наблюдаваше вратата, а операторът бе издокаран с палтото и дипломатическото куфарче на Флеминг. Дори с вдигната яка бе съвсем ясно, че това не е човекът, влязъл преди малко, но, както каза Джуди, в такава нощ не се виждаше хубаво, а в нейно присъствие щяха само да ги преброят, без да ги проверяват.
Щом младежът бе готов, Осборн отвори вратата.
— Разчитаме на вас да постъпите както трябва — рече той на Флеминг. — Имате ли готов материал за проверката?
Флеминг извади познатия бележник и ги изчака да си тръгнат.
— Ще се върна — каза Джуди. — Веднага щом ги изпратя.
Флеминг погледна изненадано.
— Не е необходимо.
— Съжалявам — рече му Осборн. — Това е едно от условията.
— Не желая никой.
— Не ставай глупав, Джон — обади се Рейнхарт и излязоха.
Той приближи до пулта за управление и се вторачи в него, като хихикаше от напрежение, после се залови за работа — започна да въвежда числата от бележника си. Почти бе привършил, когато Джуди влезе.
— Какво правиш? — попита тя. Също бе напрегната, въпреки че изпита облекчение, след като изведе съучастниците навън.
— Опитвам се да го съсипя. — Той внесе последната група числа. — За начало става оная същата закачка с името.
На компютъра му трябваха няколко минути, за да реагира, после лампичките на дисплея започнаха яростно да проблясват. Двамата зачакаха да чуят тракането на принтера, но вместо него чуха стъпки, които приближаваха по коридора. Джуди стоеше като закована на едно място, парализирана, докато Флеминг не я хвана за ръката и не я вмъкна в тъмната лаборатория, откъдето можеха да виждат през полуотворената врата, без да ги забележи никой. Стъпките спряха до входа на отсрещната страна на залата. Те видяха как някой натисна дръжката на една от вратите, после тя се отвори и Андре влезе в залата.
Джуди тихо ахна, но бръмченето на компютъра заглуши звука, а Флеминг предупредително я стисна за ръката. От мястото си можеха да видят как Андре затваря вратата и бавно се приближава към рафтовете с контролна апаратура. Проблясването на лампичките и бръмченето на компютъра, изглежда, я стъписаха и тя замръзна на място на няколко сантиметра от контролното табло. Носеше стар сив анорак със свалена качулка и изглеждаше много красива и непреклонна под голите електрически крушки; лицето й обаче бе напрегнато и след няколко минути устата и слепоочията й започнаха да потръпват поради растящото нервно напрежение. Тя се приближи към таблото бавно и без желание, после отново спря, като че ли предусещаше някаква бурна реакция от негова страна — позна признаците и въпреки това сякаш бе хипнотизирана от машината.
Сега лицето й лъщеше от пот. Тя направи още една крачка напред и бавно вдигна ръце към терминалите. При цялата си омраза към Андре Джуди изпита болезнено желание да отиде при нея, но Флеминг я задържа. Пред очите им момичето се протегна бавно и страхливо и докосна контактните дискове.
Първият й вик и писъкът на Джуди прозвучаха едновременно. Флеминг запуши с ръка устата на Джуди, но виковете на Андре не преставаха — със спадането на напрежението преминаха в скимтене, после отново се засилваха, когато то се увеличаваше.
— За бога! — извика Джуди в шепата на Флеминг. Тя се заизвива, за да се изплъзне от ръцете му, но той я държа здраво, докато виковете престанаха и машината, вероятно усетила, че Андре не реагира повече, я освободи от хватката си и тялото се свлече на пода. Джуди се отскубна със сила и изтича към нея, но този път нямаше нито стонове, нито дихание, нито какъвто и да било признак на живот. Очите, в които надникна Джуди, бяха изцъклени, а долната устна бе увиснала безжизнено.
— Мисля, че е мъртва — изрече някак не на място Джуди.
— Ти какво очакваше? — Флеминг приближи откъм гърба й. — Нали видя какво беше напрежението? Това се случи, защото тя не можа да се отърве от мен — защото парирах действията й. Горкото дяволче! — Той погледна към сгърченото тяло в сива изцапана дреха и в погледа му проблясна жестокост. — Следващия път ще се справи по-добре. Ще сътвори нещо, до което няма да можем да се докопаме.
— Освен ако откриеш какво не му е наред.