Тя се извърна, взе бележника на Флеминг и му го подаде.
Той го дръпна от ръката й и го захвърли в другия край на залата.
— За това е твърде късно! Нищо му няма! — Той посочи свитата фигура на момичето. — Това е единственият отговор, който ми трябва. Утре компютърът ще поиска нов експеримент, вдругиден също, в по-други ден…
Той рязко се отправи към алармената система и таблото с бушоните, които се намираха до двойната врата, хвана кабелите с две ръце и ги дръпна. Те поддадоха, но не се скъсаха, тъй че той опря крак на стената и дръпна назад с всички сили.
— Какво правиш?
— Ще го довърша. Сега е моментът, може би единствената възможност. — Той дръпна отново кабелите, после се отказа и посегна към една пожарникарска брадвичка, която висеше на стената до тях. Джуди изтича към него.
— Не! — Тя сграбчи ръката му, но той я блъсна и като се извъртя, преряза кабелите с брадвичката, после рязко се обърна и се огледа наоколо. Дисплейното табло още просветваше бързо, той отиде до него и го разби с брадвата.
— Полудя ли? — Джуди отново хукна към него и като хвана брадвичката за дръжката, опита се да му я вземе.
Той я изтръгна от ръцете й.
— Пусни я! Казах ти да стоиш настрани от тая работа!
Тя се втренчи в него и осъзна, че почти не го познава: лицето му лъщеше от пот като на момичето и бе сгърчено от ярост и непоколебимост. Едва сега тя разбра какво е имал наум през цялото време.
— Винаги си искал да го направиш!
— Налага се!
Той стоеше с брадвичката в ръце и внимателно се оглеждаше наоколо и тя разбра, че трябва да се добере до изхода преди него; но Флеминг я изпревари, опря гръб на вратата с все същата решителна физиономия и невесела усмивчица. Сега Джуди наистина си помисли, че е полудял. Протегна ръка за брадвичката и му заговори като на дете:
— Моля ти се, Джон, дай ми я. — Тя се сви, като чу смеха му. — Ти обеща.
— Нищо не съм обещавал. — Той здраво стисна дръжката с една ръка, а с другата заключи вратата след себе си.
— Ще викам — каза тя.
— Опитай. — Той пусна ключа в джоба си. — Няма кой да те чуе.
И като я блъсна настрана, той решително се отправи към помещението на паметта, отвори най-близкото чекмедже и нанесе удар. При нарушаването на вакуума последва слаба имплозия.
— Джон! — понечи да го спре тя, когато той посегна към следващото чекмедже.
— Знам какво правя — рече той, докато го отваряше и замахна с брадвичката. Разнесе се още една слаба имплозия. — Да не мислиш, че някога ще ми се отдаде друга такава възможност? Искаш ли да излезеш оттук и да крещиш? Ако смяташ, че греша, върви! — Той я погледна право в очите спокойно и трезво и бръкна в джоба си за ключа. — Ако искаш, доведи наказателния взвод; нали това ти е любимото занимание. Или може би вече ти е минало през ума, че върша точно каквото трябва? Това, което иска Осборн? Точно каквото трябва.
Той й подаде ключа, но по някаква необяснима причина тя не го взе. Почака я доста време да вземе решение, после върна ключа в джоба си, обърна се и се захвана с другите чекмеджета.
— Караулът ще чуе.
Разбрала, че въпреки всичко той не е луд, тя се почувствува като негова съучастница. Пазеше на вратата, докато той се справяше със съоръженията, като кълцаше, разбиваше и превръщаше сложната машинария и милионите електронни клетки в купища отпадъци по пода, по металните шкафове и зад счупените витрини на рафтовете. Тя нямаше сили да гледа всичко това, но сред шума от трошенето и чуденето се ослушваше дали по коридора не се задава някой.
Нищо не ги смути. Навън снежната буря, невидима и нечута тук, в закътания център на сградата, вилнееше и прикриваше бурята, която бушуваше вътре. Отначало Флеминг действуваше методично, но работата беше страшно много и той започна да чупи все по-бързо и по-бързо, но усети, че се изморява, докато накрая само отчаяно въртеше брадвичката наляво-надясно, останал без дъх, заслепен от стичащата се по челото му пот. Той изпочупи всичко наоколо, докато стигна отново до пулта за управление и разби и него.
— Ето ти, кучи сине — почти изкрещя той, — и още, и още!
Отпусна брадвичката на пода и опря ръка на дръжката й, за да си поеме дъх.
— Какво ще стане сега? — попита Джуди.
— Ще се опитат да го построят отново, но няма да знаят как.
— Разполагат със съобщението от Космоса.
— Вече не се излъчва.
— Ще използуват оригинала.
— Няма. Няма да имат нито оригинала, нито кода, нищо, защото всичко е тук. — Той посочи една масивна метална врата в стената зад пулта за управление, после отново размаха брадвичката и заудря по пантите. Нанасяше удар след удар, но без резултат. Джуди стоеше наблизо, изтръпнала от напрежение, а звънтенето на метала сякаш се носеше из цялата сграда, макар че никой не го чу. След дълго Флеминг се отказа и пак се облегна задъхан на брадвичката. Сега компютърът и момичето бяха еднакво неподвижни и безжизнени и в залата бе съвършено тихо.