Професорът се подсмихна доволно.
— Момичето. Ще приемат, че е откачила, обърнала се е срещу него и е загинала случайно, докато е разбивала компютъра, от ток с високо напрежение или по-късно, потресена от деянието си, което я е докарало до лудост. Изобщо да решават каквото искат. Така или иначе тя е мъртва, значи не може да отрече нищо.
— Сигурен ли сте, че е мъртва? — попита Осборн Флеминг.
— Да не искате да видите трупа?
— Питайте мен — с горчивина рече Джуди. — Всички умират пред очите ми.
— Добре. — Флеминг се надигна и се обърна към Рейнхарт. — А какво сме правили ние с Джуди в това време?
Професорът отвърна незабавно:
— Не сте били там. Доколкото е известно, ние оставихме оператора и мис Адамсън вътре. Те са излезли заедно, а всичко се е случило след тяхното излизане.
— Това няма да мине — каза Осборн. — Ще има разследване, и то какво…
— Не можем да измислим нищо по-добро. — Рейнхарт леко потрепери. — Откъдето и да го погледнеш, все е каша.
Те седяха около масата, облечени с палтата си, като четири сенки на някаква призрачна трапеза и чакаха да мине нощта и снегът да спре.
— Смятате ли, че снегът ще забави влаковете? — попита след малко Осборн.
Рейнхарт наклони глава на една страна и се заслуша във воя на бурята.
— Не бих казал. Струва ми се, че малко по малко започва да утихва. — Той насочи вниманието си към Флеминг. — А, ти, Джон?
— Ние с Джуди ще се върнем с колата в лагера. Преди малко, когато идвахме насам, пътят беше проходим.
— Тогава по-добре тръгвайте веднага — каза Рейнхарт. — Правете се, че се връщате от разходка и се прибирайте право в стаите си. Не сте виждали нищо и никого.
— Ама че нощ за разходки! — Флеминг унило се изправи и ги изгледа поред. — Съжалявам, наистина съжалявам.
Караше слепешком в снежната виелица; Джуди току изтриваше предното стъкло, но бурята взе да утихва. Флеминг остави Джуди пред бунгалото й и се отправи към своето. Беше толкова уморен, че не му се излизаше от колата. Отдавна бе минало полунощ и лагерът спеше като мъртъв под снежния саван. Като отвори вратата, бунгалото му се стори по-тъмно от всякога поради контраста със снежната покривка навън. Пипнешком затърси ключа за осветлението и щом го докосна, нечия бинтована ръка похлупи неговата.
За миг той бе обзет от дива паника, после блъсна ръката и светна.
Там стоеше Андре, държеше бинтованата си ръка с другата, стенеше и бе смъртно бледа и съкрушена, ала жива. Той се вторачи в нея, после затвори вратата и отиде до прозореца да дръпне пердетата.
— Седни и протегни ръце. — Флеминг взе бинтове и тубичка мехлем от един шкаф и започна бавно и внимателно да сваля грубо направените превръзки. — Мислех, че не си жива — рече той, докато работеше. — Видях какво беше напрежението.
— Видя ли? — Тя седеше на леглото, протегнала ръце към него.
— Да, видях.
— Значи си бил ти?
— Да, с една брадвичка. — Той погледна бледото й обгорено лице. — Ако ми беше минало през ум, че в теб е останала искрица живот…
— Щеше да довършиш и мен — каза тя вместо него без всякаква злоба, сякаш съобщаваше някакъв факт. После за миг затвори очи от болка. — Моето сърце е по-силно от… човешкото. Не е лесно да ме извадят от строя.
— Кой ти превърза ръцете?
— Аз сама.
— На кого си казала?
— На никого.
— Никой ли не знае за компютъра?
— Така мисля.
— Защо не им каза? — Удивлението му растеше с всеки изминал миг. — Защо дойде тук?
— Не знаех какво ще стане… какво е станало. Когато дойдох на себе си, не можех да мисля за нищо друго, освен за болката в ръцете. После се огледах и видях, че всичко е в развалини.
— Можеше да извикаш патрула.
— Не знаех какво да направя… нямах никакви указания. Без компютъра се чувствувах загубена. Знаеш ли, че е напълно повреден?
— Знам.
Очите й пламтяха върху бледото лице.
— Мислех само как да те намеря. И за ръцете си. Превързах ги и дойдох тук. На патрула не казах нищо. А като не те намерих, зачаках. Какво ще стане сега?
— Ще го построят отново.
— Не!
— Нима не искаш? — попита учудено той. — Какво стана с „висшата ти цел“… — с вашата по-висша форма на живот?
Тя не отговори. Когато Флеминг я превърза, очите й се притвориха от болка и той видя, че я тресе.
— Страшно ти е студено, нали? — рече той, като пипна челото й. Издърпа пухения юрган от леглото си и го наметна върху раменете й. — Стой така.
— Значи смяташ, че ще го построят отново?
— Сигурен съм. — Флеминг намери бутилка уиски и наля две чаши. — Сега изпий това наведнъж. Мен няма да ме потърсят за помощ, но имат теб.
— Ще ме принудят да направя това? — Тя отпи мъничко от уискито и му хвърли пламтящ тревожен поглед.