Остави го да загрее, докато катерът се тресеше и едва-едва пърпореше, после включи на скорост и отвори дроселната клапа. Пристанът се отдалечи незабавно и те останаха сами сред празната чернота на водата. Флеминг никога преди не бе излизал в снежно време. Цареше приказно спокойствие. Снежинките се въртяха, сипеха се около тях и се топяха при допира с водната повърхност. Сега им се видя по-топло, тъй като се намираха в закътания залив.
Пред щурвала имаше малък компас — самият щурвал приличаше на волана на кола стар модел — и Флеминг го управляваше с една ръка, докато с другата осветяваше компаса. Без да се замисля особено, той знаеше местонахождението на острова и приблизителната скорост на течението. В това спокойно море се досещаше и за приблизителната скорост на катера и поглеждайки през няколко минути часовника си, можеше да пресметне горе-долу разстоянието. Преди го бе правил толкова често, та сега си помисли, че би могъл да стигне и със затворени очи. Надяваше се само да чуе плясъка на вълните край островните скали, малко преди да връхлетят върху тях.
Той извика на Андре да отиде на носа на катера и да наблюдава, но отначало тя не му отговори. Флеминг не посмя да остави дори за малко щурвала и компаса.
— Ако можеш да се придвижиш напред, върви — извика отново той — и наблюдавай внимателно!
Видя я как бавно се промъква към носа.
— Вече сме наблизо — каза той някак обнадеждаващо.
Лодката напредваше трудно — още десет, двадесет, тридесет минути. Когато се отдалечиха доста от брега, попаднаха на леко вълнение и лодката започна да пропада и да се издига, но снегът спря и нощта вече не изглеждаше така непрогледно черна. Флеминг се запита дали са се отдалечили достатъчно от скалистия бряг, за да не попаднат в обсега на нечий радар, а освен това се питаше какво ли става в лагера и какво ли ги очаква в тъмната празнота напред. Боляха го очите, гърба и главата — всъщност всичко го болеше — и непрестанно трябваше да мисли за изгорелите и пулсиращи от болка ръце на момичето, за да се чувствува самият той по-добре.
След около четиридесет минути тя му извика. Той отпусна дросела и остави лодката да се плъзга бавно към тъмната грамада, която лежеше пред тях, а после завъртя щурвала така, че минаха успоредно на гладкия каменен бряг на острова. Продължиха много бавно, почти налучкваха посоката и се ослушваха за шума на разбиващите се пред тях вълни, докато десет минути по-късно каменната стена се сниши и те чуха тихия плисък на вълните по пясъчния плаж.
Флеминг приближи лодката до брега и като нагази до колене в ледената вода, пренесе момичето на пясъка. Сега небето просветляваше — не бе зората, а вероятно лунната светлина и той разпозна тесния отвор на пещерата, която бяха открили с Джуди в онзи ранен пролетен следобед, когато намериха документите на Бриджър. Беше тъжен, но и утешителен спомен: той някак съвсем безразсъдно си помисли, че би могъл да държи тук своите собствени документи.
Огледа се наоколо, за да избере място за почивка. Беше твърде студено, за да рискуват и да спят на открито, дори да можеха, така че той я поведе към входа на пещерата и навътре в тунела, който бяха проучвали с Джуди. Повече не можеше да води Андре за ръка, но продължи да върви бавно напред, като говореше през рамо, за да я окуражава.
— Чувствувам се като Орфей — промълви той на себе си. — Май започвам да обърквам легендите… по-рано беше Персей.
Бе замаян и от умора леко му се виеше свят, на два пъти сгреши посоката в тъмните тунели. Търсеше високата зала, където бяха открили езерото, защото си спомняше, че пода й е покрит с пясък, върху който можеха да си починат; след малко обаче разбра, че е объркал пътя. Обърна се, насочи лъча на фенерчето назад, за да каже това на Андре, но нея вече я нямаше там.
Обхванат от внезапна паника, той затича и се запрепъва по обратния път, като викаше името й и осветяваше тунела от двете си страни. Ехото му отвръщаше зловещо и това бе единственият звук, като се изключи шумът на стъпките му по чакъла. На входа той спря и се върна отново. Това е абсурдно, рече си сам, защото не бяха навлезли толкова навътре. За първи път той изпита неприязън към момичето — чувство, съвсем лишено от логика; логиката обаче го интересуваше все по-малко. Когато отново слезе надолу в тунела, той забеляза, че има повече разклонения, отколкото си спомняше: изглежда, това бе част от лукавото безумие на природата — тунелите се размножаваха тихичко в мрака. Той навлезе в няколко от тях, но трябваше да се връща, защото по една или друга причина ставаха непроходими — и тогава внезапно се намери във високата зала, която неизвестно как бе подминавал.