Варлам Шаламов
Аневризма на аортата
Генадий Петрович Зайцев застъпи на дежурство в девет сутринта, а в десет и половина вече пристигна „етап“ — болни жени. Сред тях бе и онази, за която го бе предупредил Подшивалов — Екатерина Гловацка. Черноока, закръглена, тя допадна на Генадий Петрович, много му допадна.
— Бива ли си я? — попита фелдшерът, когато изведоха болните да се мият.
— Бива си я…
— Тя е… — и фелдшерът прошепна нещо на ухото на доктор Зайцев.
— Какво от това, че е на Сенка? — високо рече Генадий Петрович. — На Сенка или на Венка — за опит пари не вземат.
— Желая успех. От все сърце!
Надвечер Генадий Петрович тръгна на обиколка из болницата. Дежурните фелдшери, познавайки навиците му, наливаха в мензурки необичайни смесици от „тинктура абсенти“ и „тинктура валериани“, приготвяха му ликьор „Светлосиня нощ“ или просто денатуриран спирт. Лицето на Генадий Петрович се зачервяваше все повече и повече, късо подстриганата сива коса не можеше да прикрие алената плешивина на дежурния лекар. В единадесет вечерта Зайцев стигна до женското отделение. То вече беше заключено с железни резета, за да не се намъкнат вътре насилници-криминални от мъжките стаи. Вратата беше с шпионка, имаше и бутон на електрически звънец, който се намираше в помещението на охраната.
Генадий Петрович почука, шпионката „намигна“ и резетата затракаха. Дежурната сестра отключи. Достатъчно добре познаваше слабостите на Генадий Петрович и гледаше на тях със снизхождението на арестант към арестант.
Генадий Петрович мина в процедурната и сестрата му подаде мензурка със „Светлосиня нощ“. Генадий Петрович я гаврътна.
— Извикай ми от днешните тая… Гловацка.
— Ами че тя… — сестрата поклати с укор глава.
— Не е твоя работа. Извикай я…
Катя почука и влезе.
Дежурният лекар сложи резето.
Катя седна на края на кушетката. Генадий Петрович разкопча халата й, подви яката му и зашепна:
— Трябва да те преслушам… Сърцето ти… Твоята завеждаща ме помоли… Аз по френски… без стетоскоп…
Генадий Петрович притисна косматото си ухо до топлата гръд на Катя. Всичко ставаше така, както бе ставало десетки пъти по-рано с други. Лицето на Генадий Петрович се зачерви, той чуваше само глухите удари на собственото си сърце. Прегърна Катя. Внезапно долови някакъв странен и много познат звук. Сякаш някъде наблизо мъркаше котка или ромолеше планински ручей. Генадий Петрович бе прекалено добър лекар — все пак навремето беше асистент на Плетньов.
Собственото му сърце биеше все по-спокойно, все по-тихо. Генадий Петрович избърса изпотеното си чело с вафлената кърпа и отново започна да преслушва Катя. Помоли я да се съблече и тя свали дрехите си, обезпокоена от променения му тон, от тревогата, която прозираше в гласа и в очите му.
Генадий Петрович я преслушваше отново и отново — котешкото мъркане не изчезваше.
Той започна да кръстосва стаята, като щракаше с пръсти, сетне махна резето. Нощната сестра се усмихна съучастнически и влезе.
— Дайте ми историята на заболяването на тази пациентка — рече Генадий Петрович. — Отведете я. Простете ми, Катя.
Генадий Петрович взе папката с историята на заболяването на Гловацка и седна на масата.
— Виждате ли, Василий Калинич — казва на следващата сутрин началникът на болницата на новия партиен секретар, — вие сте млад колимчанин, не сте запознат с всичките подлости на господа политкаторжниците. Ето, прочетете какви ги пише дежурният лекар. Това е рапортът на Зайцев.
Партийният секретар отиде до прозореца, дръпна единия край на пердето и подложи рапорта под лъча светлина, разсеян от дебелия слой лед върху стъклото.
— Е?
— Това, струва ми се, е нещо много опасно…
Началникът се разсмя с цяло гърло.
— Мен — рече той — господин Подшивалов няма да ме преметне.
Подшивалов беше затворник, ръководител на кръжока за художествена самодейност, на „крепостния театър“, както се шегуваше началникът.
— Че какво общо има?…
— Как какво, скъпи ми Василий Калинич! Това момиче — Гловацка — беше в култбригадата. Артистите, нали знаете, се ползват от някаква що-годе свобода. Тя ходи с Подшивалов.
— Така значи…
— Естествено, щом това се разбра, ние я разкарахме от бригадата в дисциплинарна женска мина. В такива случаи, Василий Калинич, ние разделяме любовниците. Който е по-полезен и работата му е по-важна — оставяме го тук, а другия — в дисциплинарна мина…
— Това не е много справедливо. Би трябвало и двамата…
— Съвсем не. Нали целта е да се разделят. Полезният човек остава в болницата. И вълците са сити, и агнетата — цели.