Ужас бавно завладя цялото същество на младия мъж.
— По дяволите, Хари! Тя не е горе?!
Хари поклати глава.
— Къде е?
— Няма нужда да крещиш, синко — отвърна пиратът. — А и не мога да ти кажа. — Той махна на хората си, които бяха тръгнали към него, за да ги отпрати. — Няма да е честно към нея.
— Мили боже, не смей.
— Чудя се как не си забелязал, че Матю и Джимбо ги няма? — прекъсна го той. — Това е доста показателно, нали?
— Тя все още е в опасност.
— Ще се справи.
— Кажи ми къде е? — настоя Кейн.
— Бяга от теб, предполагам.
Маркизът не искаше да губи повече време да спори с Хари, затова се обърна и почти изтръгна вратата от пантите ѝ, когато я отвори.
— Къде отиваш, синко? — попита го Хари. Гласът му издаваше колко се забавлява. На Кейн му се прииска да го убие.
— На лов, Хари.
— Бива ли те в това?
Младият мъж изобщо не си направи труда да му отговори.
— Хубаво те изигра с малкото си представление, нали? Трябва да призная, че добре се постара, за да те впечатли — извика пиратът към гърба на Кейн.
— Какво искаш да кажеш, Хари? — попита другият.
— Ами, мисля си, че е крайно време и ти самият да се постараеш, за да я впечатлиш, но предполагам, че вече си го разбрал.
Кейн взе стълбите към спалнята си по две наведнъж. Вече изхлузваше ризата през главата си, когато Нейтън надникна в стаята.
— Сега пък какво става? — попита той.
— Джейд си е тръгнала.
— По дяволите! — измърмори брат ѝ. — И ти тръгваш след нея?
— Да.
— Идвам с теб.
— Не!
— Мога да ти помогна.
— Не! — сряза го Кейн. — Аз ще я намеря.
— Добър ли си в преследването? — поколеба се Нейтън.
— Добър съм.
— Оставила ти е съобщение.
— Видях го.
Братът на Джейд се отправи с широки крачки към леглото на маркиза и вдигна от възглавницата дългостеблената бяла роза. Помириса аромата ѝ и се отправи към прозореца, да погледне навън.
— Влюбена ли е в теб? — попита той.
— Да — отговори Кейн, но гласът му бе изгубил рязката си нотка. — Просто още не го знае.
Нейтън хвърли розата обратно върху леглото.
— Според мен, с тази роза Джейд ти казва „сбогом“.
— Не!
— Очевидно се опитва да ти напомни коя е всъщност.
— Това е само част от всичко останало. — Кейн вече се беше преоблякъл и като нахлузи ботушите си се отправи към вратата.
— И какво е всичко останало? — попита Нейтън, който го беше последвал.
— Хари е прав — измърмори под нос маркизът.
— Какво?
— Опитва се да ме впечатли.
Нейтън се засмя:
— И това също — съгласи се бързо.
Докато слизаше надолу по стълбите, Кейн изрева името на Стърнс. Когато икономът се появи на вратата на салона, му нареди:
— Лайън ще намери Ричърдс. Когато двамата пристигнат направи така, че да ме изчакат, независимо кога ще се върна.
— Ами ако не успее да го намери?
— Ще го намери — отвърна Кейн. — Най-вероятно няма да успея да се върна до утре сутрин — продължи той, — но ти ще се погрижиш за нещата тук докато ме няма, Стърнс. Знаеш какво да правиш.
— Имате предвид охраната, милорд?
Кейн кимна и се отправи към вратата, но въпросът на иконома го спря:
— Къде отивате милорд?
— На лов.
Вратата с трясък се затвори след него.
Четиринадесета глава
Матю и Джимбо изглеждаха не по-малко уморени от Джейд, когато най-накрая се достигнаха целта си. Беше решено да пренощуват в усамотен хан, често използван от Хари, когато се укриваше. По настояване на младата жена бяха минали по заобиколен път, добавяйки към времето за пътуване повече от два часа, като допълнителна предпазна мярка, ако ги следят.
Съдържателят на хана беше приятел на Черния Хари — с малко съмнителна репутация, и поради тази причина не задаваше излишни въпроси. Дори и да намираше за странно, че елегантно облечена млада дама пътува с двама мъже, които изглеждаха готови да прережат гърлото на човек за два пенса, той не каза нищо.
Джейд беше настанена в средната спалня на горния етаж, а Джимбо и Матю — в стаите от двете страни на нейната. Тъй като стените бяха тънки като хартия, двамата мъже не се притесняваха, че някой ще бъде в състояние да се промъкне незабелязано във временната им крепост. Стълбите бяха толкова стари и разнебитени, че дори мишка не можеше да прибяга безшумно по тях.