— И къде беше това? — попита Лайън. — Също към градската къща на Нейтън?
Джейд се усмихна.
— Не, към кръчма наречена „Невър Ду Уел“. Разбирате ли, имах план как да държа Кейн далеч от неговия лов.
Лайън кимна.
— Не разбирам — намеси се Ричардс. — Какъв точно беше този план? Кейн не е човек, който може да бъде лесно заблуден, скъпа.
— Ще обясня всичко по-късно — обади се маркизът. — Нека първо приключи с това.
— По пътя за Лондон, каретата бе принудително спряна. Удариха ме отстрани по главата. От удара изпаднах в безсъзнание, и когато се събудих, открих, цялата тапицерия на каретата беше разкъсана. Успях да се промуша през прозорчето, след като избих рамката с тока на ботуша ми.
— И тогава? — попита началникът.
— Тръгнах пеш.
— През целия път до Лондон? — поинтересува се Лайън.
— Не — отвърна Джейд. — Не чак до Лондон. Успях да… взема назаем кон от една попътна станция. Той беше оставен без надзор. Вероятно собственикът му е вечерял вътре.
Няколко минути по-късно Джейд приключи с обясненията си. Нито веднъж не спомена факта, че тя е Пейгън, и Кейн предположи, че той ще бъде този, който ще трябва да каже на сър Ричардс и Лайън.
И все пак, каква беше играта ѝ? Господи, в края на своя разказ, тя попиваше ъгълчетата на очите си с кърпичката на Ричардс. Очевидно директорът беше разтърсен от разказа ѝ. Той се облегна назад в стола си и поклати глава.
— Знаете ли кои са останалите членове на Трибунала? — попита го Джейд.
— Не.
— Но познавате Хамънд, нали? — поинтересува се тя. — Разбрах, че вие двамата сте започнали заедно.
— Да, започнахме заедно — съгласи се директорът. — Но след няколко години, мила моя, всеки от нас беше разпределен в различно подразделение във Военното министерство. Тогава под ръководството на Хамънд работеха много млади мъже. Той имаше собствен отдел. Запознах се с доста енергични млади защитници, но определено не с всички.
— Но ние имаме няколко убедителни улики — намеси се Лайън. — Няма да ни трябва много време, за да разберем истината.
— Първото писмо е подписано от човек на име Уилям. Тогава все още не са използвали оперативните си имена. По дяволите, това е най-често срещаното име в Англия — добави Кейн. — Колко мъже с името Уилям работят за Министерството на войната?
На въпроса му отговори Джейд.
— Всъщност, в досиетата на Хамънд имаше само трима. — Всички се обърнаха да я погледнат. — Пейгън прочете досиетата — прошепна тя и се изчерви. После добави: — Налагаше се. Това са Уилям Прайърс, Уилям Терънс и Уилям Клейхил. И тримата работят за вашия отдел, сър Ричардс. Уилям Терънс е починал преди четири години, но другите двама са все още живи, макар и в оставка.
— Уверена ли сте в тези факти? — попита Лайън.
— Как е успял да се добере до нашите досиета Пейгън? — Сър Ричардс беше очевидно смутен. — Ей богу, никой не може да се промъкне през охраната ни.
— Пейгън го е направил — каза Кейн, след което смени посоката на разговора и подробно обясни как пиратът се беше заел да го пази. Също така им разказа за борбата на Колин и Нейтън с акулите. Когато приключи, дълго време никой не продума.
Джейд стискаше длани една в друга. Но това сега не беше преструвка, споменът за акулите беше онова, което я накара да се разстрои толкова много.
— Трима ревностни млади мъже решени да спасят света — прошепна Ричардс. — Но жаждата им за власт е надделяла над всичко останало.
Младата жена кимна в знак на съгласие.
— Забелязахте ли, сър, че първите им писма са подписани с израза „За благото на Англия“, но с течение на времето те стават все по-смели и променят текста?
— Забелязах — промърмори сър Ричардс. — Променили са го на „За благото на Трибунала“ — добави той. — И това говори само за себе си, нали? Не може да има неправилно тълкование тук.
— Баща ѝ е бил убит от другите двама, когато е отказал да участва в плановете им, а след това са премахнали и Хамънд — поясни Кейн.