Кейн беше предпазлив до фанатизъм. Единствения път, когато спряха да починат беше, когато той се върна сам назад, за да провери, че не ги следват. Въпреки това, на Джейд това не ѝ пречеше. Неговата предпазливост я караше да се чувства спокойна.
Всеки път, когато Кейн изчезнеше, Лайън заставаше до нея. И всеки път разговаряше с нея, като винаги говореше за живота си. Беше очевидно, че се притесняваше, някой друг да не ѝ го разкаже вместо него.
Джейд предположи, че бе откраднал собственото си досие, за да може да е спокоен. Лайън поклати глава. Опита се да не се усмихне докато ѝ обясняваше, че това не би било етично. Може би щеше да настъпи време, добави той, когато някой би могъл да постави под въпрос една от мисиите му. Досието не можеше да бъде унищожено или откраднато, защото истината беше неговата защита.
Младата жена не спори с него, но реши, че досието му ще бъде на много по-сигурно място в дома му, отколкото във Военното министерство. Взе решение сама да се погрижи за тази малка подробност.
Докато стигнат до покрайнините на Лондон, слънцето вече залязваше. Джейд беше изтощена от дългата езда. Не възрази, когато Кейн я взе в скута си. Останалата част от пътя прекара с ръцете му, увити около нея.
И през цялото време не спря да си мисли, че той беше толкова силен, че беше човек, на когото можеше да се разчита. Една жена винаги можеше да разчита на него.
Точно се унасяше в сън, когато стигнаха до градската му къща. Кейн влезе вътре пръв, набързо освободи прислугата за през нощта, след това заведе Джейд в библиотеката. Миризмата на пушек все още се усещаше във въздуха, а и повечето от стените бяха черни от пожара, но слугите бяха свършила невероятна работа в оправянето на щетите. Къщата беше достатъчно здрава и солидна, за да се живее в нея.
Когато Лайън и Ричардс се присъединиха към тях, началникът каза:
— Ще тръгнем веднага щом се стъмни напълно.
— Ще е по-безопасно да изчакаме до полунощ — вметна Джейд. — До тогава стражите са двама.
— И какво се случва в полунощ? — попита директорът.
— Остава само един пазач за през малките часове на нощта — обясни тя. — Казва се Питър Кентли и винаги е почти пиян, докато дойде време за дежурството му. Ако изчакаме до дванадесет и половина, той ще е приключил с последната си бутилка и би трябвало да е дълбоко заспал.
Сър Ричардс я наблюдаваше с широко отворена уста:
— Как…?
— Сър, човек винаги трябва да е подготвен за всякакви ситуации, ако иска да успее — каза назидателно тя.
Докато директорът мърмореше за липсата на морал при държавните служители, Лайън я разпита за ключалките.
— Задната врата си я бива — обяви тя. Очите ѝ весело блестяха, защото очевидно беше в стихията си.
— Бива си я? — попита Кейн, докато се подсмихваше на ентусиазма ѝ.
— Трудна — обясни тя.
Директорът се оживи значително.
— Е, слава богу, поне едно нещо да отговаря на стандартите.
Тя го погледна съчувствено.
— Трудна, сър Ричардс, но не и невъзможна за отваряне. Аз наистина проникнах вътре, ако си спомняте. — Той изглеждаше толкова унил, че тя побърза да добави: — Отне ми доста време първия път. Двойните ключалки са си доста сложни за отваряне.
— Но не невъзможни — подхвърли Лайън. — Джейд? Точно колко време ти отне онзи първи път?
— О, пет… или може би шест минути.
Началникът покри лицето си с ръце. Младата жена се опита да го успокои.
— Е, хайде, хайде, сър Ричардс. Не е чак толкова зле, колкото изглежда. Все пак ми отне почти един час, за да вляза във вътрешното хранилище, където се пазят запечатаните досиета.
Директорът изобщо не приличаше на човек, който иска да бъде успокояван вече. Джейд остави мъжете да обсъждат плановете си и се отправи към кухнята, за да потърси нещо за ядене. Върна се в библиотеката с доста разнообразна храна. Поделиха си ябълки, сирене, студено овнешко, еднодневен хляб и тъмно кафяв ейл. Девойката си събу ботушите, сгъна крака под себе си и заспа на стола.
Мъжете говореха тихо, докато обсъждаха Трибунала. Когато Джейд се събуди няколко часа по-късно, видя Кейн да препрочита писмата, които тя беше преписала.
На лицето му се бе изписало объркване, той беше напълно концентриран и когато изведнъж се усмихна и се облегна назад в стола си, тя си помисли, че би трябвало да е разрешил проблема, който беше обмислял.
— Стигна ли до някакви до някакво решение, Кейн? — попита.
— Доближавам се — отвърна ѝ, а в гласа му без съмнение се долавяше доброто му настроение.
— Работиш логично и методично, нали? — попита го тя.
— Да — беше отговорът му. — Ще го направим стъпка по стъпка, Джейд.