— Разбира се, че се тревожа. Вие двамата дори не ставате за прилични чираци. Дори и малоумник ще знае, че точно сега не е време за светски разговори. Разберете го!
— Тя ни обижда — провлачено каза Лайън. Започна да се смее, но гневният ѝ поглед го накара да вземе друго решение.
Едва тогава двамата мъже станаха сериозни. Трудиха се над точно определени досиета два дълги часа. Джейд не ги прекъсна. Не посмя да се отпусне, защото беше решена да е нащрек, в случай че някой се появи.
— Добре, приключихме — оповести Кейн, когато със замах затвори и последното досие.
Джейд се изправи и се приближи до чекмеджето. Взе досието от Кейн, обърна се и го сложи обратно на правилното място. Беше обърната с гръб към мъжете и не ѝ отне почти никакво време да вземе дебелите досиета на Кейн и Лайън.
Обърна се, решена да се разправя с тях, ако някой би казал дори и една дума. Късметът беше на нейна страна обаче, защото двамата мъже вече бяха излезли в предната стая.
— Няма ли да им претърсите джобовете? — извика тя и посочи към двамата спящи пазачи.
— Вече го направихме — отвърна Кейн.
Джейд уви папките с досиетата в пелерината си. Изгаси свещите и последва мъжете надолу по стълбите. Тъй като бяха съвсем сами в сградата, предположи, че не беше необходимо да пазят тишина. Всеки един от тях последователно изругаваше. Както забеляза, ругатните на Кейн бяха също толкова колоритни колкото и тези на Лайън.
— Никога повече няма да взема когото и да било от вас при друга акция — измърмори тя. — Не бих се изненадала, ако властите ни очакват пред външната врата.
Нито един от двамата не обърна внимание на думите ѝ. Скоро се измори да им чете конско.
Сър Ричардс ги очакваше в алеята.
— Файтонът ни очаква четири пресечки по-надолу — обяви той преди да се обърне и да ги поведе натам.
Джейд се препъна, докато завиваха покрай ъгъла на сградата. Лайън я сграбчи и я повдигна на ръце. Мина ѝ през ума, че вероятно е усетил папките, докато я прехвърляше в ръцете на Кейн. След това реши, че явно не ги е напипал, когато ѝ се усмихна и мина най-отзад като ариергард. Стиснала здраво наметалото на гърдите си, тя заспа в каретата. Беше толкова успокоително да знае, че няма за какво да се безпокои. Докато Кейн беше наблизо, се чувстваше в безопасност, защитена. За първи път от много дълго време, не трябваше да си спомня за Макиндри. Съпругът ѝ щеше да е на стража и заради двамата. Никога не би могъл да стане свестен крадец, разбира се, но със сигурност никога нямаше да позволи на злите хора като Макиндри в целия свят да се прокраднат зад тях.
Когато се събуди, се намери в леглото на Кейн, който се опитваше да свали наметалото ѝ от нея.
— Да не те чакат долу? — попита сънено Джейд.
— Да, чакат ме. Любима, нека ти помогна…
— Мога да се съблека и сама — увери го тя. — Имаш ли нужда от мен…
Искаше да го попита, дали има нужда да слезе долу заедно с него, но той я прекъсна.
— Винаги ще се нуждая от теб, Джейд. Обичам те! — Маркизът се наведе и я целуна. — Хайде, заспивай, скъпа. Ще се върна при теб веднага щом приключим.
— А аз не искам да се нуждая от теб — изстреля това признание с глас, изпълнен с паника.
Кейн се усмихна съчувствено.
— Знам, любов моя, но ти наистина имаш нужда от мен. Сега заспивай.
Младата жена не знаеше защо, но се успокои от отговора му. Беше толкова уверен в себе си, толкова решителен. Това бяха черти от характера му, заради които му се възхищаваше.
Джейд въздъхна. Беше твърде уморена, за да мисли за бъдещето сега. Скри досиетата, съблече дрехите си и се отпусна отново върху леглото. Помисли си, че най-вероятно ужасният кошмар ще се върне пак, но след това осъзна, че вече не се страхува толкова, колкото преди.
Заспа, повтаряйки си с наслада обещанието, което Кейн ѝ беше дал. Никога вече да не ѝ се налага да бъде близо до океана.
Кейн се върна в леглото някъде около седем сутринта. Джейд отвори очи, колкото да го види как отмята завивките и ляга до нея. Придърпа я до себе си, уви ръка плътно около кръста ѝ и захърка на мига, още преди тя да успее да заспи отново.
Младата жена слезе долу около обяд, представи се на персонала, обслужващ лондонската къща на съпруга ѝ, и след това отиде в трапезарията да закуси.
Внезапно на вратата се появи Кейн, облечен само в светлите си бричове. Изглеждаше изтощен и ядосан, и когато я повика с пръст при себе си, тя реши да не спори.
— Ела тук, Джейд!
— Да не би да си спал накриво? — попита го тя, когато застана пред него. — Или винаги си толкова кисел, когато се събудиш?