— Не, аз ще го намеря. Вие отидете при Дакота. Той си играе върху одеялото в гостната. Ще дойда при вас след няколко минути.
Джейд бързо тръгна след Кристина. На прага на гостната забави крачка, когато чу гръмогласния смях на Лайън и се усмихна, предполагайки, че Кейн току-що е казал на приятеля си, че я смята за малоумна.
Чувстваше се доста доволна от себе си. Беше ѝ нужна голяма доза концентрация, за да говори така несвързано отново и отново, но мислеше, че се бе справила наистина добре до момента. Нямаше представа, че е толкова талантлива. Все пак беше достатъчно честна да си признае, че имаше моменти, когато наистина не се преструваше. Джейд изпъна рамене. Преструвайки се или не, несвързаното говорене беше добър ход, когато човек си имаше работа с Кейн.
Влезе в гостната и затвори вратата след себе си. Веднага забеляза одеялото, разпънато пред дивана, но синът на Кристина не се виждаше никъде.
Тъкмо бе решила да вдигне тревога, когато забеляза да се подава едно малко краче иззад дивана. Бързо отиде до мястото и коленичи. За секунда се замисли дали да не издърпа детето навън, като го хване за крака, но след това реши, че първо трябва да намери цялото бебе.
Наведе се така, че лицето ѝ се опря в килима, а дупето ѝ щръкна във въздуха. Само на сантиметри от себе си съзря най-великолепните сини очи, които някога бе виждала. Дакота! Джейд си помисли, че вероятно го е изплашила с внезапната си появя. Очите му наистина се разшириха. И въпреки това не се разплака. Известно време я гледа втренчено, след което ѝ се усмихна с широка, беззъба усмивка.
Помисли си, че това бе най-удивителното малко дете на света. След като спря да ѝ се усмихва, Дакота се върна към своето основно занимание. Изглеждаше решен да продължи с дъвкането на богато резбования дървен крак на канапето.
— О, това изобщо не е полезно за теб, момченце — заяви Джейд.
Той дори не я удостои с поглед, а продължи със заниманието си.
— Дакота, престани — заповяда му тя. — На майка ти изобщо няма да ѝ хареса, като види, че ядеш мебелите. Ела тук, моля те.
Очевидно бе, че няма никакъв опит с деца. Както беше факт, че не подозираше за публиката, която я наблюдаваше. Кейн и Лайън, подпрени от двете страни на рамката на вратата, наблюдаваха двойката и се опитваха да не се разсмеят.
— Значи няма да ми помогнеш, така ли, Дакота? — попита Джейд.
Детето щастливо изгука в отговор.
— Не мога да отрека, че е изобретателна — прошепна Лайън на приятеля си, когато тя повдигна канапето и го отмести.
След това седна на пода до детето. То веднага запълзя към нея. Тя нямаше никаква представа как се държи бебе. Бе чувала, че новородените не могат да държат главите си изправени преди да навършат горе-долу годинка, тъй като вратлетата им не били достатъчно силни. Дакота бе повдигнал предната част на телцето си от килима и изглеждаше достатъчно силен, за да стои изправен така без чужда помощ.
И при това издаваше такива възхитителни звуци. Той беше едно щастливо малко момченце. Не можа да устои на желанието си да го докосне. Внимателно го погали по главичката, после бавно промуши дланите си под мишниците му и леко го придърпа в скута си.
Искаше да го притисне към гърдите си.
Но детето искаше нещо друго. Той сграбчи един кичур от косата ѝ, дръпна го силно, докато се опитваше да намери обяда си. На Джейд не ѝ трябваше много време да разбере какво точно искаше малкия.
— Не, Дакота, не — шепнеше тя, когато той се изви като дъга и стана неспокоен. — Майка ти ще те нахрани. Да отидем ли да я намерим, миличък?
Джейд бавно се изправи, като притискаше детето към себе си. Пръстите му се бяха вкопчили в косата ѝ и я скубеха, но тя не обръщаше внимание на това.
Бебето ухаеше толкова хубаво! И бе толкова красиво! Имаше сините очи на майка си и тъмните къдрави коси на баща си. Джейд галеше гърба му и тихичко му пееше. Изпитваше истинско благоговение пред него.
Чак когато се обърна забеляза мъжете. Усети, че се изчервява.
— Имате прекрасен син — заеквайки каза тя на Лайън.
Кейн остана до вратата, докато приятелят му се приближи към нея, за да вземе Дакота. Трябваше насила да освободи косата ѝ от пръстчетата му. Тя се взря в Кейн, като се опита да разгадае странното изражение върху лицето му. В него се четеше нежност, но и още нещо. Нямаше представа за какво си мислеше.
— Това е първото бебе, което държа в ръцете си — каза тя на Лайън, когато той взе сина си в ръце.