— Но, Кейн — изплака тя, докато той отново се опитваше да се освободи от ръцете ѝ. — Те искат да ви убият.
— Знам, скъпа.
— Тогава защо…
— Защото смятам аз да ги убия пръв.
Осъзна, че не е трябвало да бъде толкова откровен с нея, веднага щом тя обви ръце около кръста му и стисна изненадващо силно.
И двамата чуха още два изстрела, докато той се опитваше да се откопчи от ръцете ѝ.
Кейн предположи, че хората му са овладели положението. Джейд се молеше нейните хора да са се намесили навреме и да са прогонили злодеите.
— Затвори вратите след мен, Кели! — извика Кейн след като бързо се метна на коня си и го смушка с шпорите си.
Минута или две след като той бе излязъл, се чу още един изстрел. Младата жена се втурна покрай главния коняр към малкото квадратно прозорче и погледна навън. След като не видя тялото на Кейн, проснато на поляната насред локва кръв, тя започна да диша спокойно отново.
— Няма абсолютно нищо, за което да се тревожа — измърмори тя.
— По-добре се махнете от прозореца — прошепна Кели зад гърба ѝ.
Тя не му обърна внимание, докато той не започна да я дърпа за ръката.
— Милейди, моля ви, изчакайте маркиза на по-безопасно място. Елате да седнете ето тук — продължи той. — Господарят ще се върне скоро.
Тя не можеше да седи. Както и не можеше да спре да крачи напред-назад и да се терзае. Молеше се Матю и Джъмбо да са се погрижили за натрапниците. Двамата бяха едни от най-верните ѝ хора. Бяха обучени много добре, Черния Хари се беше погрижил лично за това.
Кейн беше виновен за всичко, реши тя накрая. Със сигурност нямаше да се тормози толкова сега, ако той не се беше оказал толкова различен от човека, за когото тя бе чела в досието му. Изглежда в него живееха две съвършено различни личности. О, тя знаеше, че всичко написано за него в досието бе истина. Началниците му го бяха описали като студен и методичен човек, когато мисията му изискваше да взима хладнокръвни решения.
Но мъжът, с когото се бе запознала не беше студен или безчувствен. Тя заложи на вродения му инстинкт да бъде закрилник, но вярваше, че въпреки това ще ѝ бъде трудно да го убеди. Той изобщо не беше труден за убеждаване. Оказа се грижовен човек, който вече я бе взел под крилото си.
Проблемът, разбира се, беше в това противоречие. А Джейд не обичаше противоречията. Това го правеше непредсказуем. А непредсказуем означаваше опасен.
Вратите внезапно се разтвориха. Кейн бе застанал, а зад гърба му се виждаше все още запъхтяния и покрит с пяна кон.
Тя изпита такова облекчение, че той е в безопасност, че коленете ѝ омекнаха. Всеки мускул в тялото ѝ я заболя. Наложи ѝ се да седне на стола, който Кели бе донесъл, преди да проговори:
— Значи сте добре, все пак? — успя да попита накрая.
Кейн си помисли, че изглежда така като че ли всеки момент ще се разплаче. Усмихна ѝ се, за да я успокои, след което поведе коня си навътре в конюшнята. Подаде поводите на коняря и с едно махване на ръката, отпрати хората, които го бяха последвали. След това небрежно се облегна на стената до нея. Преднамерено се опитваше да я накара да повярва, че не се е случило нищо необичайно.
— Всичко вече беше приключило, когато стигнах до гората.
— Всичко беше приключило? Но как така? — попита тя. — Не разбирам.
— Явно са променили намеренията си — каза той.
— Не е необходимо да ме лъжете! — извика тя. — И спрете да се държите така все едно обсъждаме реколтата. Кажете ми какво стана!
Той въздъхна дълбоко.
— Битката беше почти приключила, когато стигнах там.
— Кейн, спрете да ме лъжете! — настоя тя.
— Не ви лъжа — възропта той.
— Тогава спрете да говорите несвързано — нареди му тя. — Вие сте този, който мисли логично, помните ли?
Никога преди не му беше говорила с такъв тон. Боже, звучеше като някой командир. Кейн се усмихна.
— Проклет да съм, но по-странно нещо не бях виждал — призна той. — Хванах двама от тях и продължихме да търсим останалите, но когато стигнахме до мястото, те бяха изчезнали.
— Избягали са?
Той поклати глава.
— Личеше си, че е имало битка.
— Тогава сигурно твоите хора…
— Бяха с мен — прекъсна я той.
Джейд скръсти ръце в скута си и сведе поглед, за да не може да види лицето ѝ. Страхуваше се, че няма да може да прикрие облекчението или задоволството си. Матю и Джъмбо се бяха справили чудесно.
— Прав сте, наистина е странно — съгласи се тя.
— Но доказателствата за битка бяха на лице — продължи той, наблюдавайки я внимателно.
— Доказателства? — прошепна тя. — Какви доказателства?