— Отпечатъци от стъпки… кръв по листата — отговори той. — Имаше и други следи, но не открихме нито едно тяло.
— Мислите ли, че може да са се скарали помежду си?
— Без да издадат звук? — попита той невярващо.
— Нищо ли не чухте?
— Не! — Кейн стоеше все така облегнат на стената с поглед, вперен в Джейд.
Тя отвърна на погледа му. Мина ѝ през ума, че може би все още преценяваше информацията, която бе научил през последните няколко часа, но странното изражение върху лицето му я тревожеше. Внезапно си припомни една история, която Черния Хари обичаше да ѝ разказва за удивителните, непредсказуеми мечки гризли, скитащи се из пустошта на Америка. Животните били изключително коварни. Според Хари, че те били в действителност много по-умни от ловците. Много често примамвали хората в капан или ги нападали в гръб. Нещастният, нищо не подозиращ ловец обикновено умирал преди още да разбере, че на практика от преследвач се е превърнал в преследван.
Дали Кейн беше толкова лукав колкото една гризли? Тази възможност я смрази.
— Кейн, плашите ме, когато ме гледате така — прошепна тя. — Неприятно ми е, когато се мръщите.
Тя закърши ръце, за да подчертае тази лъжа.
— Вече съжалявате, че се забъркахте в тази каша, нали? Не мога да ви виня, сър — каза Джейд с мелодраматичен тон в гласа си. — Ако останете с мен, накрая ще се самоубиете. Аз съм като котките — кимна тя с глава. — Нося лош късмет на хората. Просто ме оставете тук в плевнята, а вие се приберете в дома си. Когато се стъмни, ще си тръгна обратно към Лондон.
— Струва ми се, че отново ме обидихте — провлачено изрече той. — Вече ви обясних, че никой не може да докосва това, което ми принадлежи.
— Аз не ви принадлежа, така че… — рязко каза тя, донякъде раздразнена, че той не се е впечатлил от малкия ѝ театър. Не трябваше ли вече да се е втурнал да я утешава? — Не можете просто така да решите, че аз… О, няма значение! Чувството ви за собственост е прекалено силно развито, нали?
Той кимна.
— Такъв съм си по природа, Джейд, и вие ще бъдете моя.
Звучеше напълно решен това да се случи. Тя смело срещна погледа му.
— Не само че грешите, сър, но сте и ужасно упорит. Обзалагам се, че никога не сте споделяли играчките си с другите деца.
Дори не му даде време да отговори на това твърдение:
— И все пак, не исках да ви обидя.
Той я изправи на крака. Обви с ръка раменете ѝ и я поведе към вратата.
— Кейн?
— Да?
— Не можете да продължавате да ме защитавате.
— И защо така, скъпа моя?
— Един баща не бива да изгуби и двамата си синове.
Тази жена определено не вярваше в способностите му особено много, помисли си той. Но пък звучеше толкова изплашена, затова той реши да направи изключение.
— Да, така е — отвърна ѝ. — Брат ви също не би трябвало да изгуби единствената си сестра. Слушайте ме внимателно сега. Не съжалявам, че ме въвлякохте във всичко това и нямам никакво намерение да ви изоставя. Аз съм вашият закрилник, помните ли?
Тя изглеждаше изключително сериозна.
— Вие не сте само мой закрилник. Вие се превърнахте в мой ангел хранител.
Преди дори да успее да ѝ отговори, тя се надигна на пръсти и го целуна.
— Не трябваше да правя това — каза тя, усещайки, че се изчервява. — Обикновено не показвам чак толкова много привързаността си, но когато съм около вас… ами, установих, че ми харесва да ме прегръщате. Наистина ми е странна тази внезапна промяна в мен. Мислите ли, че може да съм развратница?
Той не се засмя. Тя изглеждаше толкова откровена, че той не искаше да нарани чувствата ѝ.
— Радвам се, че ви харесва да ви докосвам. — Спря се точно пред вратата и сведе глава да я целуне. — Аз пък установих, че обожавам да ви докосвам. — Устата му превзе нейната. Целувката беше продължителна и упойваща. Езикът му потърка меките ѝ устни, докато не се разтвориха и се вмъкна с мързелива настойчивост между тях. Когато се отдръпна от нея, на лицето ѝ отново бе изписано невероятно изумление.
— Докато яздехме насам, се опитахте да направите и невъзможното, за да ме предпазите, нали?
Тя беше толкова изненадана от въпроса му, че не можа да измисли никакво правдоподобно обяснение.
— Какво съм направила?
— Опитахте се да ме защитите — отговори той. — Когато разбрахте, че изстрелите идват от…
— Не съм — прекъсна го тя.
— И онази нощ, когато се хвърлихте отгоре ми и паднахме на земята, вие всъщност спасихте живота ми — продължи той, все едно не го беше прекъсвала.
— Не го направих заради това! — възкликна тя. — Бях изплашена.