— Да, необходимо е.
— Болен ли сте, милорд? — попита икономът, а погледът му издаваше очевидната загриженост.
— Не! — отговори господарят му. — Искам Уинтърс да прегледа Джейд. Преживяла е доста премеждия.
— Премеждия? — попита Стърнс, като отново се обърна към Джейд.
— Той ме хвърли в Темза — обясни тя.
Слугата само повдигна вежди при това твърдение. Младата жена кимна, изключително доволна от очевидния му интерес.
— Не това преживяване имах предвид — измърмори младият мъж. — Джейд има доста неприятна цицина на главата. Затова е леко замаяна.
— О, това ли — възрази Джейд. — Вече почти не ме боли или поне не толкова, колкото тук отстрани — добави тя. — Не искам лекарят ви да ме опипва. Няма да го позволя.
— Ще ви прегледа — отговори Кейн — Обещавам ви, че няма да ви опипва. Аз няма да му позволя.
— Страхувам се, че Уинтърс няма да може да дойде, госпожице — прекъсна ги Стърнс. — Изчезнал е от известно време.
— Изчезнал?
— От малко повече от месец — обясни Стърнс. — Да потърся ли друг лекар? Майка ви се обърна към сър Харуик, когато не успя да открие Уинтърс. Доколкото знам, е доволна от услугите му.
— На кого са били необходими услугите на сър Харуик? — попита Кейн.
— Заради баща ви, въпреки че той буйно протестираше — обясни икономът. — Много е отслабнал и това силно разтревожи майка ви и сестрите ви.
— Той тъгува за Колин — каза младият мъж с рязък, уморен глас. — Надявам се Господ да му помогне да излезе от това състояние по-скоро. Добре, Стърнс, изпрати Паркс за Харуик.
— Няма да пращате Паркс за лекаря — заповяда му Джейд.
— Джейд, сега не е моментът да сте противите.
— Милейди, какво ви се е случило при това злополучно премеждие? Да не би някой да ви е ударил по главата?
— Не — отговори срамежливо и сведе поглед към земята. — Паднах. Моля ви, Стърнс, не се безпокойте заради мен — добави тя, когато го погледна и съзря съчувствения му изражение. — Това е само една малка, незначителна цицина. Искате ли да я видите? — попита, като отметна косата от слепоочието си.
Движението отново я накара да почувства болката отстрани, но този път не успя да я прикрие.
Икономът изглеждаше изключително заинтересуван от нараняването ѝ, както и изключително загрижен. Кейн стоеше отстрани и наблюдаваше как слугата му изведнъж се превърна в камериерка. Заеквайки, той изрази цялото съчувствие, на което беше способен, и когато Джейд се облегна на ръката му и двамата заизкачваха стъпалата, Кейн остана назад, взрян в тях.
— Трябва да си легнете веднага, мила госпожице — обяви Стърнс. — Как се случи така, че паднахте, милейди, ако бих могъл да си позволя дързостта, да ви попитам?
— Изгубих равновесие и се претърколих чак до края на стълбището — отговори тя. — Беше изключително несръчно от моя страна!
— О, не! Убеден съм, че изобщо не сте била несръчна — бързо вметна икономът.
— Много мило да го кажете, Стърнс. Знаете ли, болката не е толкова силна сега, но тази тук отстрани… ами, сър, не искам да ви притеснявам или да си помислите, че се оплаквам непрекъснато… Господарят ви вярва, че не правя нищо друго освен да се оплаквам и да плача. Точно това бяха думите му, сър. Да, той каза…
Кейн я настигна и я хвана за раменете.
— Дайте да видим какво ви има на кръста. Свалете си палтото.
— Не — отговори тя, докато влизаше във фоайето — Само ще го раздразните.
Слугите се бяха подредили в редица, в очакване да поздравят господаря си. Джейд мина покрай тях с грациозна походка, облегната на ръката на Стърнс.
— Сър, стаята ми в предната част на къщата ли е? Много се надявам да е така, защото бих искала да виждам през прозореца чудесната гледка към алеята и гората отвъд нея.
Заради жизнерадостния тон на гласа ѝ, Кейн реши, че тя преувеличава за силата на болката си.
— Стърнс, заведи я горе и я настани, докато аз се погрижа за някои неща тук.
Не изчака отговор, а се обърна и отново излезе навън през вратата.
— Намерете Паркс и му кажете да доведе лекаря — извика икономът от върха на стълбището. После се обърна към Джейд.
— Недейте да спорите повече, милейди. Изглеждате ми ужасно пребледнели. Също така не мога да не забележа, че ръцете ви са студени като лед.
Младата жена бързо издърпа ръката си от неговата. Не беше осъзнала, че се бе държала за него, докато изкачват стълбите. Стърнс, разбира се, го беше забелязал. Горкото момиче явно наистина бе изтощено, защото в действителност вече трепереше.
— Слънцето скоро ще залезе. Ще вечеряте в леглото си — добави той. — Наистина ли господарят ми ви хвърли в Темза? — попита, когато видя, че тя се кани да оспори решението му.