Тя се усмихна.
— Да, наистина. И все още не се е извинил. Изхвърли също и торбата ми. Сега съм бедна като църковна мишка — добави тя, като гласът ѝ отново беше жизнерадостен. — Благодаря на Бога, че лейди Кристина ми зае някои от красивите си тоалети.
— Не ми изглеждате особено натъжена от настоящето си затруднено положение — отбеляза икономът. Той отвори вратата на стаята и отстъпи назад, за да може тя да влезе вътре.
— И каква полза има да се отчайвам? — попита тя — О, Стърнс, каква чудесна стая. Златният цвят ми е любим. Покривката на леглото копринена ли е?
— Сатенена — усмихна се Стърнс, като усети ентусиазма в гласа ѝ. — Мога ли да ви помогна да си свалите палтото, милейди?
Джейд кимна.
— Бихте ли отворили прозореца първо? Малко е задушно тук. — Тя се отправи към прозореца, опитвайки се да прецени разстоянието до гората. Матю и Джъмбо щяха да очакват сигнала ѝ след като мръкне. Щяха да очакват на някой от прозорците да се появи запалена свещ — знакът, за който се бяха уговорили предварително и който щеше да означава, че всичко е наред.
Джейд се обърна, когато Стърнс започна да сваля палтото ѝ.
— Ще го занеса да го почистят, милейди.
— Да, моля — каза тя. — Мисля, че има малка дупка от едната страна, Стърнс. Може ли да помолите да го закърпят?
Възрастният мъж не отговори. Джейд вдигна погледа си към него.
— Да не би да ви е лошо? — попита тя. Стори ѝ се, че кожата на лицето му внезапно бе позеленяла. — Седнете, Стърнс! Не ми се обиждайте, но изглеждате така като че ли всеки момент ще припаднете.
Той поклати глава, когато тя го бутна да седне на стола до прозореца. Най-накрая икономът успя да си възвърне гласа. И се разкрещя с пълно гърло, за да призове господаря си.
Кейн беше точно в подножието на стълбите, когато чу вика на Стърнс.
— Сега пък какво е направила? — промърмори си той. Прелетя през фоайето, където всички слуги отново бяха строени, махна им разсеяно и се втурна нагоре по стълбите.
Когато стигна до вратата на стаята, се закова на място от гледката, която се разкри пред очите му. Стърнс правеше отчаяни опити да се измъкне от креслото. Джейд се опитваше да го задържи на място, подпряла ръка на рамото му, докато му вееше с една тънка книжка, която държеше с другата си ръка.
— Какво за Бога… Стърнс? Лошо ли ти е?
— Прималя му — обяви Джейд. — Кейн, помогнете ми да го преместим на леглото.
— Погледнете страната ѝ, милорд — запротестира Стърнс. — Скъпа госпожице, бихте ли престанали да махате нагоре-надолу с тази книга пред лицето ми? Кейн, погледнете тук отстрани.
Младият мъж разбра преди Джейд. Той бързо се приближи до нея, завъртя я настрани и когато видя кръвта, просмукала се в бялата ѝ блуза, му се прииска също да поседне.
— Мили Боже! — прошепна той. — О, скъпа моя, какво се е случило с вас?
Джейд ахна, когато видя за какво говори. Сигурно щеше да падне, ако той не я държеше.
— Скъпа, не разбрахте ли, че кървите?
Изглеждаше объркана.
— Не, не разбрах. Мислех си, че ме е одраскал някой клон.
Стърнс се изправи от другата ѝ страна.
— Изгубила е доста кръв, милорд — прошепна той.
— Да, така е — съгласи се господарят му, като се опитваше да не звучи прекалено обезпокоен. Не искаше да я изплаши още повече.
Ръката му трепна, когато внимателно повдигна дрехата от кръста ѝ. Тя забеляза това.
— Зле е, нали? — попита шепнешком.
— Не гледайте към раната, скъпа — каза той. — Боли ли?
— В момента, в който видях кръвта, започна дяволски много да боли.
Джейд забеляза, че в дрехата на Кристина има дупка.
— Съсипали са хубавата блуза на приятелката ми — извика тя. — Направо са я пробили. Само погледнете тази дупка, Кейн. Точно с размерите на… на…
— Пистолетен изстрел? — предположи Стърнс.
Кейн беше успял да махне блузата и вече разпаряше долната ѝ риза с ножа си.
— Започва да губи съзнание — прошепна Стърнс. — По-добре я сложете на леглото преди да е припаднала.
— Няма да припадна, Стърнс. Също така, би трябвало да ми се извините, че дори сте си го помислили. Кейн, моля ви, пуснете ме. Не е прилично да ми късате дрехите. Сама ще се погрижа за раната.
Изведнъж Джейд отчаяно искаше да изгони двамата мъже от стаята си. Още от момента, в който видя нараняването, стомахът ѝ започна да се бунтува. Чувстваше се замаяна и ѝ беше трудно да стои на краката си.
— Е, Стърнс? — попита тя. — Ще ми се извините ли, или не?