— Тази тук, побърканата, иска да я убия, а в същото време се оплаква за някакво си главоболие.
Изведнъж тя протегна ръка, сграбчи го за брадичката и го принуди да я погледне. Нарочно направи същото, което той бе направил преди малко. Кейн бе толкова изненадан от дързостта ѝ, че се подчини на жеста.
— Така, сега е мой ред — обяви тя. — Този път аз ще задавам въпросите, а вие ще отговаряте. Аз съм тази, която ви плаща със сребърни монети, сър. Първо, и най-важното, искам да знам възнамерявате ли все пак да ме убиете? Колебанието ви ме безпокои, както и този безкраен разпит.
— Ще трябва да задоволите любопитството ми преди да взема решение — отговори ѝ той.
— Не.
— Тогава няма да ви убия.
— Негодник такъв! — извика тя. — Обещахте ми преди да ви кажа коя е жертвата. Дадохте ми дума.
— Излъгах.
Тя ахна от възмущение. Направо бе слисана.
— Вие наистина ме разочаровате! Един мъж на честта не би нарушил така лесно думата си. Трябва да се срамувате от себе си.
— Джейд — отговори той, — никога не съм твърдял, че съм мъж на честта.
— Не, госпожице, не е — намеси се и Монк.
Зелени пламъци избухнаха в очите ѝ. Очевидно му беше бясна. Тя също сложи ръце на масата. Наведе се напред и прошепна:
— Казаха ми, че Пейгън никога не нарушава обещанията си.
— Грешно са ви информирали.
Носовете им вече почти се докосваха. Кейн се опитваше да се концентрира върху разговора им, но чудесното ухание, което се носеше около нея — толкова чисто и свежо, толкова женствено — непрекъснато го разсейваше.
Сега тя клатеше глава в знак на неодобрение. Кейн буквално изгуби дар слово. Досега никоя жена не му се бе опълчвала. Не, дамите от висшето общество по правило примираха от страх при най-малката проява на недоволство от негова страна. Но тази тук бе различна. Тя не само му се противопоставяше, а отвръщаше на всеки гневен поглед със същото. Изведнъж го напуши смях, без да има и най-малка представа защо.
Явно нейната лудост бе заразна.
— Наистина трябва да ви обесят — каза тя. — Определено успяхте да ме заблудите. Не приличате на подлеца, който всъщност се оказахте.
Опита се да се отдръпне от масата, но Кейн сложи ръце върху нейните, за да я задържи. Той се наведе още повече напред, докато устните му се оказаха на един дъх разстояние от нейните.
— Аз съм пират, мадам. Всички знаят колко подли са пиратите.
Той очакваше поредния гневен изблик. Вместо това тя избухна в сълзи. Кейн изобщо не беше подготвен за подобна реакция.
Преди да успее да извади кърпичката си, Монк се втурна към нея и започна да я утешава. Съдържателят несръчно я потупа по рамото.
— Хайде сега, госпожице, спрете да плачете.
— За всичко е виновен той — изхлипа тя. — Аз исках само да ми направи една малка услуга. Една бърза задача, която нямаше да му отнеме много време. Но не, той не може да бъде безпокоен. Дори му предложих да го изчакам да си допие питието — продължи да ридае. — А и бях готова да му платя добре.
Преди още да свърши тази жална тирада, Монк вече гледаше свирепо Кейн.
— Защо разстрои така тази красавица? Разби ѝ сърцето.
Съдържателят на кръчмата грабна кърпичката от ръцете на Кейн и започна несръчно да бърше сълзите ѝ.
— Всичко ще бъде наред, госпожице — занарежда тихо той.
— Не, няма! — възпротиви се тя. Гласът ѝ бе приглушен от ленения плат, който Монк бе тикнал под носа ѝ. — Знаете ли, че никога не съм молила когото и да било за нещо. И сега, когато го правя за първи път в живота си, ми отказват. Никой вече не иска да си изкарва прехраната по честен начин в наши дни. Биха предпочели да откраднат, вместо да заработят парите си. Това е срамота, не е ли така, Монк?
Кейн не можеше да повярва на ушите си. Стоеше, без да продума и дума. Не можеше да реши дали да я притегли в прегръдките си и да я утеши, или да я сграбчи за раменете и да я раздруса здраво. За едно нещо обаче бе сигурен. Ако Монк не престане да се мръщи насреща му, щеше да му разбие носа.
— Милейди, наистина не е почтено да приемеш пари от една дама, за да я убиеш — заспори с нея Монк и отново я потупа по рамото в опит да смекчи думите си.
— Разбира се, че е почтено — отвърна тя. — Щом дамата иска да бъде убита.
Монк потърка едната си вежда.
— Като че ли тя има право, а? — попита той Кейн.
— В името на… Сега пък какво правите? — маркизът попита Джейд, когато тя започна да събира монетите от масата.
— Тръгвам си — обяви тя. — Съжалявам, че ви обезпокоих, Пейгън или Кейн или както там ви е името — прошепна тя.
Завърза шнуровете на възел и пъхна чантичката в джоба си.