Джейд се втурна покрай него и бързо отвори вратата.
— Кейн все още не знае за гостите — каза тя. — И поради тази причина не ви е казал. Това е изненада, нали разбирате?
От озадаченото му изражение, на младата жена ѝ стана ясно, че нищо не разбира, затова продължи:
— Просто си помислих, че ще искате да ви предупредя, за да можете да подготвите стаите за гости — обясни тя, след което хвана полите на роклята си и заслиза надолу по стълбите — Стига сте се мръщили, Стърнс. Ще кажа на Кейн, че сте сторили всичко, за да ме задържите вътре.
— А аз ще информирам милорд, че не сте си били в стаята — извика след нея той.
Джейд намери Кейн сред останките на онова, което някога е било конюшнята му. Сега бяха останали само тлеещи въглени. Постройката беше напълно унищожена.
Младата жена забеляза, че конете са настанени в голямо правоъгълно заграждение, което мъжете току-що бяха сковали.
Бялата риза на Кейн бе почерняла от саждите.
— Успя ли да събереш всичките си коне? — поинтересува се тя, когато напълно се приближи.
Кейн бавно се обърна и я погледна. Сърдитият му поглед можеше да запали нов пожар. Тонът му обаче бе измамно мек, когато проговори:
— Всички, с изключение на този който, си взела назаем.
— Назаем? — попита, преструвайки се на невинна.
— Върви и ме чакай в гостната — заповяда той.
— Но, Кейн, искам да помогна!
— Да помогнеш? — За момент, едва не загуби самообладание. — Ти и твоите хора помогнахте достатъчно. — Пое си дълбоко дъх няколко пъти, за да се овладее. — Върни се обратно вътре. Веднага!
Ревът му постигна целта си. Джейд незабавно се обърна и бързо закрачи към къщата. Усещаше погледа му върху гърба си и нямаше да се изненада, ако роклята ѝ пламнеше всеки момент. Мъжът беше толкова гневен, че от очите му изскачаха искри.
Безсмислено бе да опитва да разговаря с него сега. По-добре да изчака гневът му да се поуталожи малко.
Когато стигна до най-долното стъпало, тя се извърна и рече:
— Кейн, ако трябва да стоиш навън, постарай се да не си толкова дяволски лесна мишена.
Стърнс се спусна надолу по стъпалата, сграбчи я за лакътя, и прошепна:
— Правете, каквото ви нареди, лейди Джейд. Не си играйте с търпението му точно сега. Влезте вътре — добави слугата, докато ѝ помагаше да се качи по стълбите. — Никога досега не съм виждал милорд толкова разгневен.
— Да, бесен е — прошепна Джейд, ядосана, че гласът ѝ трепереше. — Стърнс, мислите ли, че бих могла да изпия чаша чай? Изглежда този ден се очертава да бъде изключително противен — добави тя. — А дори още няма обяд.
— Разбира се, че ще ви направя чай — обеща мъжът. — Милейди, сигурен съм, че маркизът не искаше да ви повиши тон. След като преодолее гнева си, без съмнение, ще ви се извини.
— Той може никога да не преодолее гнева си — промърмори младата жена.
Икономът ѝ отвори входната врата, след това я последва вътре.
— Конюшните бяха построени преди по-малко от месец — заяви той.
Джейд опита да се съсредоточи върху това, което казва слугата, но думите на Кейн все още отекваха в съзнанието ѝ: „Ти и твоите хора помогнахте достатъчно.“ Да, точно това бяха думите му. Значи знаеше за Матю и Джимбо. Но как? — чудеше се, и още по-важното беше, какво друго знаеше?
Докато Стърнс отиде да се погрижи за чая, Джейд започна да обикаля из просторния салон. Отвори двойните френски прозорци в далечния край на стаята, за да пусне в помещението свежия пролетен въздух. Но освен това беше и наложителна предпазна мярка, защото ако Кейн решеше да я убие, трябваше да има възможен път за бягство.
— Глупости — промърмори под нос, възобновявайки обиколката си. Кейн никога нямаше да вдигне ръка срещу нея, независимо колко е ядосан. Освен това, не би могъл да знае цялата истина.
Изведнъж входната врата се отвори с трясък. Тя се удари два пъти във вътрешната стена, преди да се захлопне. Кейн беше дошъл.
Джейд се втурна към тапицираното със златист брокат канапе, седна, скръсти ръце в скута си и извика ведра усмивка на лицето си. Той не трябваше да узнае, че цялата трепери. Не, по-скоро би умряла, отколкото да му позволи да разбере, че я плаши.
Вратата на гостната се отвори. Маркизът застана на прага, изпълвайки рамката ѝ. Младата жена не успя да сдържи усмивката си, след като видя лицето му. Мъжът изглеждаше готов да убива. Целият се тресеше от гняв.
— Къде ходи тази сутрин? — изрева.
— Не ми говорете с този тон, сър. Ще ми проглушите ушите.
— Отговори ми!
Изгледа го гневно, защото бе пренебрегнал думите ѝ и отново ѝ беше изкрещял, след което каза: