— И…
— И заплащане на разноските по обратния път до дома ви.
Никога! — Яростта кипеше в душата й. Чарлз беше осигурил средствата да се върне на границата между Англия и Шотландия, но само ако тя искаше да отиде. А Алпин не го искаше.
— Колко мило от негова страна.
Една мушица кацна на носа на Кордингтън. Той махна с ръка и я прогони.
— Разбира се, можете да вземете всички семейни ценности.
Воалът прикриваше широко отворените й от учудване очи и Алпин положи всички усилия да говори спокойно. По-скоро би рязала тръстика, за да преживява, отколкото отново да зависи от някой мъж.
— А какво ще стане с плантацията „Рай“? — Задържа дъха си. Ако Чарлз глупаво я бе проиграл на комар, или я бе ипотекирал…
Кордингтън отново прогони мухата.
— Упълномощен съм само да съобщя, че преди пет години той прехвърли цялата си собственост. Доста сложна работа за някои мои колеги, като се има предвид разстоянието и необходимата кореспонденция, но съвсем обикновена за мене. Господин Фенуик ще продължи да надзирава имението, докато собственикът реши какво да прави с него.
Мисълта, че са й отнели „Рай“, я ужаси. Невъзможно. Това беше домът й. Къде щеше да отиде? Можеше да оспорва завещанието, но до къде щеше да я доведе противопоставянето на Кордингтън? Щеше да разкрие огорчението си и да проиграе всяка възможност да бъде поправена грешката.
Да я поправи! Трябваше да се стегне. Имаше достатъчно време да установи фактите и да състави план. Хенри Фенуик беше способен надзирател, но мразеше управляващата класа в Барбадос.
Тя си пое дълбоко дъх и спокойно попита:
— На кого е прехвърлил собствеността?
Кордингтън предпазливо затвори чантата си, затегна катарамата и скръсти ръце отгоре й.
— Прехвърлянето беше лична сделка между джентълмени. Положил съм клетва да пазя тайна. — Подаде й завещанието. — Можете ли да четете, лейди Алпин?
На четири езика. Но не беше необходимо тази лигава, крастава жаба да знае това. Нека я смята за невежа; високомерието можеше да му развърже езика.
— Изкуството да се разчитат думи е много трудно за мене.
Изпита известно съжаление към нея, стиснатите му устни и ръцете му се отпуснаха.
— Разбирам. И мога да ви кажа, че чрез прехвърлянето на плантацията Чарлз изплаща стар дълг и изразява своята признателност.
Признателност? Към кого? Как можеше Чарлз да постъпи толкова жестоко с нея, като й остави само някаква жалка сума? Тя се беше отказала от женитба, за да поеме неговите задължения. И заради какво? За да се грижи за един мъж, който лекуваше разбитото си сърце с бутилката и беше прехвърлил богатството си на друг? Беше се пожертвала напразно. Някой друг притежаваше „Рай“.
Стомахът й се сви. Кой?
Отговорът беше скрит в тази чанта. Защо иначе Кордингтън щеше така ревниво да я пази? Името. Трябваше й името. Изпита дълбока омраза. Ако можеше да прегледа тези книжа, щеше да има към какво да насочи своята жлъч. Знаеше как да го стори. След като веднъж успееше да отдалечи Кордингтън от къщата, щеше да се извини с женски нужди.
Но първо трябваше да привлече вниманието му. Тя махна воала. Той зяпна от изненада.
— Нещо не е наред ли, сър?
Адвокатът взе да върти чантата в ръцете си.
— Аз, ох… Вие, ъъъ… Точно както ми каза Чарлз…
— Какво ви е казал?
— Каза ми, че не ставате за женитба… по-зряла сте. Очаквах… — Прокашля се. Погледът му падна върху гърдите й. — Позволете да кажа, че сте се запазили възхитително.
Обърканият отговор и лъстивият му поглед я отвратиха. Понеже беше дребничка, хората винаги я смятаха за по-млада. Като момиче мразеше да я взимат за дете. Сега можеше да използва младежкия си вид.
— Благодаря, господин Кордингтън. Искате ли да видите мелницата?
Той скочи толкова бързо, че чантата му падна на пода забравена.
Двадесет минути по-късно с треперещи пръсти тя я отвори и прегледа документацията. Като видя името на новия собственик, простена със стиснати зъби. Погребаното й детство възкръсна, за да започне да я преследва като призрак.
За времето, необходимо й да върне документите на мястото им и да се присъедини към госта, Алпин състави своя план. Поемаше дълбоко уханния въздух на Барбадос, но мислите й вече се въртяха около Шотландия и замъка Килдалтън. Беше готова да изрови бойната секира и да поднови старата война с нехранимайкото, който сега управляваше съдбата й.
ПЪРВА ГЛАВА
Замъкът Килдалтън Лятото на 1735
— А ако откажа?
Войникът присви очи, за да вижда по-добре в полумрака на помещението с клетките за соколи, и отвърна: