Проблемът бе, че беше глухоням.
Чандрис прехапа устни. От години не бе чувствали подобна несигурност. Никога не ѝ се бе случвало да ограбва глухоням. И чак сега си даде сметка каква огромна част от таланта ѝ се намира в гласа ѝ. Тонът, използваните думи, цветистите фрази — те омайваха жертвата. Те ѝ придаваха повече чар дори от преструвките и езика на тялото.
Само че сега този чар го нямаше.
Интеркомът иззвъня.
— Чандрис? — обади се Орнина. — Къде си?
Тя пристъпи до масата и натисна копчето.
— В твоята стая. Помагам на Ронион да оправи леглата.
— На кого?… А, да, помощникът на господин Върховния сенатор — каза Орнина. — Исках да ти кажа, че почти стигнахме стартовата площадка.
Чандрис се намръщи.
— Идвам.
Интеркомът се изключи. Чандрис се помая още мъничко, загледана в гърба на Ронион. Трескаво обмисляше какво да предприеме през следващите шестдесет секунди. Ако оставеше този шанс да ѝ се изплъзне…
Пое дълбоко дъх. „Спокойно — твърдо си помисли ти. — Не насилвай нещата. Ще имаш достатъчно време по-нататък.“
Докосна Ронион по рамото.
— Отивам в контролната кабина — каза му тя, като се стараеше да произнася думите отчетливо. — Искаш ли да дойдеш с мен?
Той погледна към оправеното наполовина легло, смръщи чело и поклати глава. Пръстите му започнаха да правят някакви знаци…
— Не разбирам този език. — Чандрис нежно посегна към ръцете му, за да го спре. — Може би по-нататък ще ме научиш. Тук ли ще останеш?
Той кимна.
— Добре — каза Чандрис, усмихна му се и излезе.
Ревът на двигателите премина в глухо буботене и усещането за тежест започна да изчезва. Коста стисна зъби, загледа се в тила на Ханан право пред себе си и се съсредоточи да не му прилошее.
— Сега сме на път към катапулта, господин Върховен сенатор. — Ханан се обърна в креслото си. — Пътуването ще ни отнеме около час. Придадох малко въртеливо движение на „Газела“ и след няколко минути ще имаме поне някаква гравитация.
— Благодаря ви — отговори Форсайт. Коста рискува да погледне към него и не откри никаква следа от прилошаване. Както обикновено, единствено той имаше проблем. — Колко време ще чакаме при катапулта?
— В идеалния случай изобщо няма да чакаме — каза Ханан. — Мястото е малко далеч за обръщане.
— Дори при положение, че три стартови чинии подхранват един катапулт? — не повярва Форсайт. — Това направо си плаче за задръстване.
— Вярно е — съгласи се Ханан. — Но колкото и да е странно, подобни неща се случват рядко. На първо място, не съществува проблемът с проверката на координатите — катапултът и Централата са свързани двупосочно. При положение, че и двата края функционират, няма къде другаде да отидете. Същото важи и за обратния път.
— А отчитането на масата?
— Данните се вземат от стартовата чиния и се предават направо на катапулта — обясни Ханан. — Именно тук обикновено се появяват проблеми с времето — когато корабите не пристигат в същата последователност и данните за масите се объркват.
— Интересно. — Форсайт погледна към вратата. С удоволствие бих дискутирал още някои подробности, господин Дейвий, но по-късно. Преди това ще ида да намеря Ронион.
— Всъщност аз мога… не, не мога — прекъсна се Ханан. — Той не може да чуе интеркома.
— Да — отговори Форсайт. — Аз имам комуникатор, но е безполезен, щом той не знае къде се намирам.
— Оправяше леглото в каютата на Орнина — обади се Чандрис. — Да отида ли да го извикам?
Форсайт поклати глава.
— Не, благодаря.
— Няма проблем да отида…
— Казах не — повтори Форсайт и този път Коста долови в гласа му слабо раздразнение. — По-добре аз…
И млъкна при звука от пулта пред Орнина. Коста досега не беше чувал подобен сигнал.
— Какво е това? — попита той.
— Сигнатура на ЕмОт. — Орнина се обърна към пулта. — Някой с висок приоритет минава през… о, Господи — съвсем тихо възкликна тя.
— Какво? — попита Коста.
— „Небесният стрелец на Хова“ — все така тихо каза тя. — Прибират го.
— Какво, чак сега ли? — намръщи се Форсайт и се наведе напред.