Устните му се свиха.
— Капсулите на Страшния съд също са в готовност, на далечна орбита под усилена охрана. Направиха ни страшно популярни сред населението на Сцинтара. Приключвам, стига да нямате въпроси. Ако сте в състояние да ни кажете вашето ПВП, ще започнем обратно броене.
— Навигатор?
— ПВП след малко повече от тридесет часа, сър отговори офицерът. — Плюс около час за влизане в орбита. Нямаме достатъчно гориво за ускорение над една десета g.
Леши погледна към изчисления курс.
— Колко време ще спестим, ако от Сцинтара изпратят кораб-цистерна?
Телторст се раздвижи от другия край на балкона.
— Не е необходимо, комодор — каза той. — Нямаме сметка да викаме цистерна заради няколко часа спестено време.
Леши го изгледа яростно. Първо онова глупаво демонстриране на власт с преместването на катапулта, сега пък това.
— Чухте капитан Хорвак — каза той колкото можеше по-спокойно. — Останалият флот чака. При това от една седмица.
— В такъв случай няколко часа повече или по-малко едва ли са от голямо значение за тях — студено отбеляза Телторст.
Леши се извърна от това изпито лице и потисна порива да устрои страхотна разправия. Би трябвало да очаква подобна реакция от страна на Телторст след споменаването за четирите капсули на Страшния съд. Всяка капсула, натъпкана с двеста килограма скъпоструваща антиматерия (експлозив с теоретична мощност в рамките на гигатонове), беше сериозно перо в мирския бюджет. Но друг начин нямаше. Ако искаха тази атака изобщо да постигне нещо, и четирите хиперпространствени мрежи, затварящи всички подстъпи към Лорелей, трябваше да бъдат извадени от строя.
А предвид сандвичевата конструкция на емпирейските обшивки, експертите бяха единодушни, че това е единственият възможен метод.
Несъмнено Телторст не виждаше нещата по този начин. Докато не видеше с очите си придобивките от Емпирей, единственото важно нещо за него щеше да си остане цената на операцията.
Вероятно дори не си даваше сметка каква опасност представляват капсулите за населението на Сцинтара. Може би с изключение на средствата, които щяха да бъдат необходими за възстановяването на щетите при една случайна детонация.
— Уведомете „Баланики“, че ще достигнем Сцинтара след около тридесет часа — спокойно нареди Леши на свързочния офицер. — Акцията ще започне тогава.
— Слушам, сър. — Свързочният офицер се обърна към пулта.
Леши се облегна в креслото си. „Ще дойде ден — каза си наум той, — когато Адюторите ще прекалят. Ще направят една-единствена погрешна стъпка и гневът на целия Мир ще се стовари върху главите им.“
Оставаше му само да се моли да доживее до този ден.
27.
Докато „Газела“ се прибираше, катапултът на Сераф беше оповестил събитията. Когато Чандрис приземи кораба на пистата, там вече ги чакаше линейка. И цял куп репортери.
— Уф! — промърмори Коста.
— Какво? — озъби се Чандрис. За първи път приземяваше „Газела“ сама. Но какъвто и ужас да бе изпитала по време на кацането, Коста не бе могъл да разгадае лицето ѝ. Тогава, както и сега, тревожната мисъл за състоянието на Ханан не оставяше място за нищо друго освен за обикновена нервност.
— Репортерите — каза Коста. — Върховният сенатор не искаше никой да знае, че е тук.
— Майната му на Върховния сенатор — отсече Чандрис и разкопча ремъците. — Стой тук и наглеждай уредите. Отивам да отворя люка.
Понесе се към коридора и почти се сблъска с Форсайт, който тъкмо влизаше в контролната кабина. Промърмори нещо, което наподобяваше извинение, и изчезна.
— Как е Ханан? — попита Коста.
— Зле. — Форсайт отиде до освободеното от Чандрис кресло и се настани в него. Изглеждаше уморен. Все пак положението му започна да се стабилизира.
— Какво му е точно?
— Реакция на нервната система заради екзопротезите му. Но по-нататък нямам никаква представа.