Вратата се отвори и влезе Чандрис.
— Той как е? — попита Коста, докато гледаше на дисплея отдалечаващата се линейка.
— Засега добре — уморено каза тя. — Но още не могат да кажат дали състоянието му ще остане стабилно. Трябва да изведа кораба от пистата и да го закарам до дока.
— Добре, няма да ви преча. — Форсайт се надигна, хвърли поглед към дисплея — репортерите бяха изчезнали — и тръгна към вратата. — Ще ви потърся в института, господин Коста.
Излезе и вратата се плъзна след него.
— За какво ставаше дума? — попита Чандрис, докато изключваше една по една системите на „Газела“.
— С Ангелиада става нещо странно — каза Коста. — Не мога да говоря за това в момента.
— Няма проблем. — Мислите на Чандрис очевидно бяха някъде другаде. — По късно пак ли ще се срещате?
Коста отвори уста… и я затвори. Абсолютно невинен въпрос, зададен по абсолютно невинен начин. Но това беше Чандрис, а той вече бавно бе започнал да се научава, че при Чандрис винаги трябва да следиш какво дебне под повърхността. А в този случай под повърхността…
— Още ли си се прицелила в онзи ангел?
Тя се обърна към него. Погледът ѝ внезапно бе станал твърд и студен и тя изглеждаше много по-възрастна.
— Не ми се изпречвай на пътя, Коста — тихо каза тя. — Говоря сериозно.
— Кражбата на ангела на Форсайт няма да реши нищо. Само ще ти докара беля.
— Само ако ме хванат — контрира тя. — Пък и на теб какво ти пука дали ще си докарам беля?
— Не зная — рязко ѝ отговори той. — Може би ми пука, че ще насадиш със себе си и Ханан и Орнина, а не искам и те да пострадат. Не това е причината да съм тук.
Един дълъг миг Чандрис просто го наблюдаваше с безизразно лице.
— Виж какво — проговори тя най-сетне. — Те имат нужда от пари. Отчаяна нужда от пари. Какво искаш от мен, да седя тук и да ги гледам как затъват ли?
— Разбира се, че не — отговори Коста. — Но трябва да има друг начин да се намерят пари, а не като се краде ангелът на Форсайт.
— Какъв? — настоятелно запита Чандрис. — Като продадат нещо ли? Я се огледай. Тук няма нищо ценно. Освен… няма значение.
— Освен какво?
— Имат втори ангел в складовото помещение — въздъхна тя. — Но не им го споменавай. Никой не трябва да знае за това.
— Имат втори ангел? — намръщи се Коста. — Защо не са го продали?
— Може би им помага да поддържат добри взаимоотношения помежду си. — Чандрис сви рамене. — Веднъж те питах дали ангелите могат да правят такива неща, помниш ли?
Когато за първи път се сблъскаха в института.
— Да — промърмори Коста. Мислите му препускаха. Втори ангел… — От колко време го имат?
— Най-малко от две години. Защо?
Коста поклати глава.
— Просто питам.
Някъде отпред се разнесе глух удар.
— Влекачът. — Чандрис се обърна към пулта. — Имаш около две минути да се измъкнеш, освен ако не искаш да те откарат до доковете.
Коста се отърси от мислите си.
— Да. — Той стана. — Ще се обадя.
— Ще съм в болницата, ако ти потрябвам — разсеяно отговори тя, погълната от работата си.
— Добре. — Той спря при вратата и се обърна да я погледне. Втори ангел. Нещо повече — втори ангел, прекарал доста дълго време след улавянето си в близост до Ангелиада. — Поздрави Ханан и Орнина — добави той и се измъкна в коридора.
Нищо чудно да не успееше да се отбие в болницата довечера. Всъщност почти сигурно беше, че няма да успее.
Сервизният док на „Газела“ беше тъмен, за разлика от няколко съседни дока, които ярко светеха — екипажите подготвяха корабите си за сутрешния полет. Самата „Газела“ беше затворена, но това не беше проблем — Орнина му бе дала кодовете за външния люк още когато дойде за първи път.
Вътре беше още по-тъмно. Единствено призрачната светлина от панелите осветяваше потъналите в мрак коридори. Коста прекара една дълга минута до самия вход, вслушвайки се за някакви признаци на живот. Нищо. Очевидно Чандрис и Дейвий още бяха в болницата.
Сам или не, подготовката му включваше определени действия при подобни промъквания. Измъкна зашеметителя от джоба си, настрои го на широк обхват и го скри в лявата си ръка с пръст на спусъка. В другата си ръка държеше кутия за пренасяне на ангели, която бе отмъкнал от института. Запромъква се към складовия отсек в кърмата на кораба; надяваше се ударите на сърцето му да не се чуват прекалено силно.