— Ставаме малко нервни ли, комодор Леши? — жлъчно се обади Телторст от мястото си. — Не сме сигурни вече във великата си стратегия, така ли?
— Готови за изстрелване на Капсула Едно — нареди Леши, без да му обръща внимание.
Телторст обаче явно не бе настроен да го пренебрегват.
— Попитах ви нещо, комодор. — Гласът му все още бе тих, но заплашваше да се повиши и скандалът да напусне уединението на балкона и да бъде чут из цялата командна зала. — Според опита ми хората, които са сигурни в това, с което са се захванали, не проверяват отново и отново едни и същи неща.
— Според моя опит онези, които не го правят, са глупаци — отсече Леши. — СтаТО?
— Всички са на линия, господин комодор — потвърди Камбъл. — Корабът и екипажът са в пълна бойна готовност.
— Комодор…
— Господин Телторст, готвим се за битка — сряза го Леши. — Или млъквайте, или ще ви пратя в каютата ви.
Телторст му хвърли изпепеляващ поглед и се обърна към пулта си.
— Състояние на флота?
— „Баланики“ и „Македония“ са се пристроили зад нас — докладва офицерът. — Поддържащите кораби са в готовност. Всички кораби са на линия.
Леши кимна. Според учебниците стандартната процедура изискваше преди в системата да навлязат основните сили, да се изпрати вълна изтребители, бомбардировачи и чистачи на мини, за да отслабят съпротивата и да изградят пълна картина на тактическата обстановка, готова да се прехвърли незабавно на флагманския кораб, който винаги се появява последен.
Но това бе „Комитаджи“, а „Комитаджи“ не се криеше зад поддържащи кораби. След като капсулите на Страшния съд си свършеха работата, той щеше да поведе атаката.
Прозвуча предупредителен сигнал — първата капсула бе достигнала до елипсоида на катапулта и влекачите бързо и организирано се отдалечаваха.
— Капсула Едно готова — обяви Камбъл.
Капсулата проблесна и изчезна.
— Капсула Две в готовност — нареди Леши и хвърли поглед на хронометъра. — Деветдесет секунди.
Екипажите на влекачите си знаеха работата. По-малко от седемдесет секунди след изчезването на Капсула Едно, Капсула Две зае позиция пред катапулта. Двадесет секунди по-късно изчезна. След три минути беше последвана и от останалите две.
Първата фаза приключи. Настъпи моментът да видят дали цялото време и усилия — а, и безценните пари на Телторст — наистина са осигурили на Мира достъп до жадуваните емпирейски територии.
— Приближете ни, щурман. — Леши следеше едновременно хронометъра и навигационния дисплей. Ако Капсула Три се бе взривила навреме, първата и втората ударна вълна в момента минаваха през мирския астероид. Сензорите регистрираха събитието…
Мигащата на дисплея жълта светлина стана зелена.
— Мрежата активирана — обяви Камбъл.
Леши насочи цялото си внимание към хронометъра. Мрежата се беше активирала, поне теоретично. Дали това бе станало на практика, щяха да разберат едва когато се окажеха в космоса на Лорелей.
— Комодор, мрежата е зелена — обади се Телторст.
— Благодаря, чух.
— Ударната вълна е отминала — продължи да настоява Телторст, този път по-рязко. — Не искаме да им дадем време да се окопитят.
— Запознат съм с тактическите съображения. — Леши продължи да брои секундите. Първата ударна вълна наистина вече отдавна трябваше да е отминала астероида, но сега следваше дъжд от все още опасни отломки. Даде му още няколко секунди, след което кимна към свързочния офицер.
— Катапулт Сцинтара, действайте.
Звездите изчезнаха.
Напрегнал докрай мускули, Леши автоматично отброяваше секундите. Ако схемата не бе проработила, „Комитаджи“ скоро щеше да се окаже отново на път към нищото. Звездите се появиха пак…
Схемата бе проработила. Вместо пирамидата емпирейски катапултиращи кораби, която ги бе посрещнала предишния път, зад кърмата им се носеше единство фалшивият астероид, носещ тяхната собствена мрежа.
— Към нас! — извика Камбъл.
Леши впи поглед в тактическия дисплей и в същия миг се разнесе сигнал за предстоящ сблъсък. Не беше атака от оцелели след взрива кораби, установи той след като рефлексите му отново заработиха. Небето бе осеяно с отломъци от астероид, подобни на панически оттеглящи се бойци. Три от тях се носеха право към „Комитаджи“.