— Разбирам. — Гласът на Телторст бе станал заплашително тих. — С други думи, победата е спечелена. Честито. И какво смятате да правите сега?
Леши го погледна право в очите.
— Висшият съвет определи тази кампания като спасителна операция. Основната ни цел е да спасим народите на Емпирей от продължаващата инвазия на ангелите.
— И?
— Затова единствено правилното решение е да прехвърлим атаката в територията на истинските ни врагове. Ето защо смятам да прехвърля „Комитаджи“ при Ангелиада.
Телторст беше зашеметен.
— Какво? — извика той. — Ако си мислите, че можете…
Преглътна останалата част от изречението.
— Това е лудост — продължи той. Гласът му беше все още напрегнат, но вече се владееше. — Видяхте какво ни се случи при първото ни идване тук. Когато се появите в Сераф, още същата минута ще бъдете изхвърлен.
— Зная. — Леши посочи дисплея. — Точно затова ми трябва лайнерът.
— Обяснете.
— Не вие командвате тук, Адютор — заяви Леши. — Ще видите, когато стигнем.
В погледа на Телторст се четеше чиста ненавист.
— Бих могъл да давам заповеди на този кораб, комодор — тихо каза той. — Мога да ви обвиня в некомпетентност и да поема командването. Независимо от очевидното ви презрение към Адюторите, аз разполагам с тази власт.
— Може би. Но само ако успеете да убедите всички на борда да ви повярват. И да докажете моята некомпетентност.
Цяла минута единственият звук бе приглушеният шум от разговорите в командната зала под тях. Никой на балкона не продумваше нито дума и Леши изпита странното чувство, че всички са затаили дъх. А можеше и да е така.
— След два дни няма да има нужда да доказвам некомпетентността ви — най-накрая се обади Телторст — Вече ще сте я доказали сам.
— Може би — каза Леши. — До онзи момент обаче аз все още командвам този кораб.
Очите на Телторст се стрелнаха към тактическия дисплей.
— И какво ще реши командващият по отношение на приближаващите вражески кораби?
— Вече ви казах. Командир Камбъл?
— Харпиите са готови за поразяване на приближаващите цели — енергично (и с нотка на облекчение, забеляза Леши) докладва Камбъл.
— Изстреляйте Харпиите — нареди комодорът, без да сваля очи от Телторст.
— Харпиите изстреляни, сър.
— Кой би повярвал? — промърмори Орнина и поклати глава.
— Аз самият все още не вярвам — призна Коста, като търсеше в лицата им някаква следа какво наистина мислят за всичко това. — Но дори и интерпретацията ми да не е вярна, фактите са си факти.
— А аз вярвам. — Измъченото лице на Ханан изглеждаше замислено. — Толкова много други неща изведнъж намират обяснението си.
— Като ужаса на Ронион, когато навлязохме в системата — каза Чандрис. — Успял е да го почувства по някакъв начин.
— Да, Ронион — каза Ханан. — И други неща. Орнина, спомняш ли си какъв беше Джаар Хова, когато започна да лети?
— Беше много приятен човек — кимна Орнина. — Малко груб, наистина, но по душа свестен.
— Не ми се стори особено приятен, когато потърсих работа при него — промърмори Чандрис.
— Не, накрая изобщо не беше приятен — съгласи се Ханан. — Повечето от останалите също станаха отвратителни. Или просто неприятни или необщителни. Винаги съмм си мислил, че е от стреса и напрегнатата работа. А може би е просто защото са прекарали толкова много време близо до Ангелиада. Близо до цялото онова зло… — Той потръпна. — Е, какво ще правим?
— Първата ни стъпка е да докажем, че наистина съществуват такива неща като антиангели — каза Коста. — Да открием следи от тях, или още по-добре — да уловим някой.
— Ами пораженията върху нашия ангел? — попита Ханан. — Не можете ли да го използвате като доказателство?
— Не го използваме — каза Чандрис.
— Но…
— Не го използваме. — С тона си Чандрис категорично показа, че не приема никакви аргументи.
— Права е — подкрепи я Коста, леко учуден, че е заел нейна страна. От погледа, който му хвърли, си личеше, че и тя е учудена. — Освен всичко останало, той само доказва, че там нещо се случва. Трябва ни антиангел, за да покажем какво е това нещо.