— Добре — с внезапна решителност каза Орнина. — С какво можем да ви помогнем?
— Аз ще осигуря оборудването — каза Коста. — Поне така мисля. Но ми трябва кораб, за да го пренеса до Ангелиада.
— Това означава „Газела“ — каза Чандрис. — Така че искаме да започнете ремонта колкото е възможно по-скоро.
Орнина сви устни.
— Ще се опитам — колебливо каза тя. — Но стриктният ремонтен график на „Гейбриъл“ винаги е бил в рамките на фантастиката.
— Не ни трябва „Гейбриъл“. Ще се обърнете към някоя частна фирма. Аз ще осигуря парите.
Орнина я погледна. Премести погледа си върху Коста. После отново към Чандрис.
— И мога ли да попитам как?
— Напълно законно — увери я Чандрис. — Повече няма нужда да знаеш.
— Разбира се, че ще бъде законно — каза Ханан. — Знаем това. Добре де, това е твоята част. Ами аз?
— Ти ли? — намръщи се Орнина.
— Ами да, каква е моята задача?
— Да пазиш леглото и да се оправяш — каза Коста.
Ханан се надигна, или поне от врата нагоре. Останалата част от тялото му остана неподвижна.
— Я вижте какво — с пресилено достойнство заяви той. — Аз съм капитанът на „Газела“. А един капитан никога не се излежава, когато корабът му е натоварен е изпълнение на задача.
— Ханан… — почна Орнина.
— Предлагам компромис — побърза да се намеси Коста. — Имаме най-малко два дни работа по кораба преди да можем да тръгнем. Ханан, ако — ако — бъдеш добро момче и останеш тук да се лекуваш, ще си помислим дали да не те вземем с нас. Става ли?
— Така е по-добре — поуспокои се Ханан. — Нали знаете — мъдър стар капитан и прочее. Извор на знания и мъдри съвети…
— И допълнителен баласт — въздъхна Орнина. — Добре. Ще сключа договор с някой сервиз веднага щом започне работният ден.
— И ги накарай да се размърдат здравата — каза Чандрис. — Да използват всичките си работници. Ще се погрижа да им се плати всичко, което поискат.
— Чандрис…
— Там вече умират хора, Орнина — тихо каза Чандрис. — Трябва да спрем това. На всяка цена.
Ханан прочисти гърлото си.
— Всички ние? И ти ли, Джерико?
Коста събра кураж. Очакваше този въпрос от момента, когато им разкри кой е.
— Ако мислиш, че ще помогне, смятам да участвам и аз.
С крайчеца на окото си забеляза, че Чандрис трепна.
— Чакай малко — протестира тя. — Не можеш да го караш да постъпва така.
— Защо? — попита Ханан.
— Защото… — Колебанието ѝ продължи само част от секундата. — Защото ще накисне и нас, затова. Ще проследят връзката му с „Газела“ и никога няма да успеем да излетим.
— А може би ако се предам, всичко ще е наред — предложи Коста. — Ако успея да ги убедя за опасността, може да назначат официално проучване. С всичките си ресурси институтът ще открие антиангелите много по-бързо от нас.
— Ако ти повярват — възрази Чандрис. — Ти би ли повярвал на един саморазкрил се шпионин?
— Ако има доказателства, да. — Коста се чудеше защо ли продължава да спори в свой собствен ущърб.
Внезапно му хрумна нещо.
— Виж какво, няма нужда да го правя веднага. Мога да задържа още ден-два. Достатъчно време, за да успееш да се измъкнеш.
Изражението ѝ беше такова, сякаш току-що е получила незаслужена плесница.
— Това ли си мислиш? — тихо попита тя. — Че просто ме е страх за себе си?
Коста трепна и засрамено замълча. Едва сега за първи път, откакто я познаваше, видя в нея не мошеник, а една обикновена млада жена, която се мъчи да оцелее в един враждебен свят.
— Не, разбира се, че не. Само си помислих…
Безпомощно погледна към Ханан.
— Хайде, извор на мъдри съвети — изръмжа Коста. — Малко помощ?
— О, не знам — замисли се Ханан. — Вие двамата сте много поучителна гледка. Както и да е, няма да ви предлагам да вървите оттук право в полицията. Както съвсем правилно отбеляза Чандрис, последното ни желание е да потънем в бумащини и бюрократични неразбории. Но! — Веждите му се вдигнаха. — Когато всичко това свърши и разполагаме с доказателството, ти наистина ще трябва да се разкриеш. Няма друг начин.
— Разбирам — каза Коста. — Искате ли да напиша самопризнанията си още сега?