Когато я доближи, вратата се отвори сама. Вдигнала високо брадичка, Чандрис пристъпи вътре.
Тумес стоеше до дебело тапицирано кресло зад работно бюро, изпълващо ниша около два пъти по-голяма от рецепцията. Самата ниша се намираше в стая, в сравнение с която бюрото изглеждаше незначително малко.
— Здравей, Чандрис — каза той. — Доста време мина, а?
— Радвам се да те видя, Амберсън — Докато приближаваше бюрото, Чандрис внимателно го изучаваше. Изглеждаше точно така, както го помнеше от „Ксирус“, само дето беше трезвен. Същият спокоен чар, същото усещане за егоизъм, същата хищническа усмивка, прицелена в нея.
А може би не. Всички външни белези бяха налице. Но когато се приближи, усети под тях предпазливостта и напрежението, които ги нямаше предишния път. Може би защото се намираше в офиса си, обграден от колеги, вместо в относителната анонимност на космическия лайнер?
Или защото последния път, когато я видя, тя беше ескортирана от охрана?
— Така. — Той заобиколи бюрото и се промъкна между него и огромния дисплей с многобройните монитори по него. Беше изчислил времето перфектно — оказа се пред бюрото в един и същи момент с нея. — Какво ново при теб?
За миг се запита дали не очаква от нея да го целуне. Но нещо я предупреди да не го прави.
— Тичах нагоре-надолу — отговори тя, като хвърли поглед към диваните и креслата покрай стената.
Тумес разбра намека.
— Какво ще кажеш да се настаним по-удобно? — Той посочи един дълъг диван, който изглеждаше изцяло покрит с бели пера. — И ще ми разкажеш.
Хиляди мисли препуснаха през главата ѝ по време на дългото вървене до дивана. Да не би да очакваше онова, което си мислеше, че е получил на „Ксирус“? Или просто си играеше с нея като котка с мишка, докато чакаше да пристигне полицията?
Стигнаха до дивана и тя се настани в края му. За нейно учудване, Тумес не седна до нея.
— Надявам се, че си разрешила онзи малък проблем с митницата? — попита той и избра едно от креслата насреща ѝ.
Очевидна покана за лъжа. Прекалено очевидна.
— Много добре знаеш какво стана — меко го укори тя. — Нямаше нищо общо с митницата. Аз бях наполовина гратисчийка.
— „Наполовина“?
— Имах билет до Лорелей. — Чандрис изучаваше лицето му. Не можа да забележи и следа от учудване. Несъмнено се бе запознал с официалната версия на станалото. — За втора класа. Реших да продължа до Сераф.
— Защо?
В доброто старо време веднага щеше да започне да разказва някаква захаросана история.
— Бягах. Имаше един човек, от когото трябваше да се махна. Нямах достатъчно пари, за да успея.
— И успя ли да избягаш?
— Така мисля. — Чандрис неволно потрепери при мисълта за Трилинг Вейл, дебнещ в някоя сянка зад гърбя ѝ. — Тук не е място, където ще тръгне да ме търси.
Тумес вдигна вежди.
— Предполагам, че нямаш предвид точно това — предупреди я той. — Офисът ми не е пригоден за живеене.
— Под „тук“ нямах предвид това място — каза Чандрис. — Имам предвид Шикари Сити като цяло.
— А! — В гласа на Тумес се долови облекчение, но изражението му не отговаряше на тона му. — Така значи. Какво искаш?
Дотук с надеждите да е запазил някакви романтични чувства по неин адрес.
— Дойдох да ти предложа сделка — каза тя.
За първи път лицето му трепна.
— Нима? И каква сделка?
— Ти ми даваш пари. Аз ти давам информация — каза Чандрис. — Информация, която бизнесмен като теб ще намери за изключително полезна.
— И за какво точно се отнася тази информация? Той сви устни.
— За Ангелиада. Това е всичко, което мога да ти кажа засега.
— Наистина ли? — отбеляза той, облегна се назад и метна крак върху крак. — Учудваш ме, Чандрис. Един добър бизнес-стратег никога не дава нещо безплатно.
— Значи може би не съм добър бизнес-стратег — безстрастно каза Чандрис.
Тумес се усмихна.
— Като се има предвид как ме изигра на няколко пъти, не бих споделил подобно мнение.
Чандрис леко кимна в знак, че оценява забележката му.
— В такъв случай приемам, че ще стане по-ясно, ако разбереш в какво се състои твоята част от сделката.
— Това звучи по-обещаващо — съгласи се той. — Слушам те.
— Летя на един ловен кораб, който получи сериозни повреди — каза тя. — Трябва да го поправя.