— „Го“?
— Именно. Виждаш ли, за цялото време, което прекарахме на „Ксирус“, все някак не мога да си спомня наистина да сме правили нещо лично. Чудя се дали изобщо сме го правили.
— Ти пиеше ужасно много. — Гърлото на Чандрис внезапно се стегна. О, не! Не! Не и това!
— Да, така е — каза той. — И все се чудя защо.
— Не аз ти поръчвах питиетата.
— Не. Но може би си ме окуражавала някак. Няма значение. — Той махна с ръка. — Важното е, че станало или не на „Ксирус“, то ще се повтори утре следобед.
Тумес се изправи.
— Служителите си тръгват в пет — каза той. — Ела в пет и половина и ще си получиш парите.
Чандрис също се изправи.
— Ще дойда — като не го изпускаше от очи, отговори тя. Изведнъж разбра, че усмивката му не е усмивка мм хищник. А на наранена гордост, която има шанс да получи заслуженото си възмездие. — Довиждане, Амберсън.
Деловодството на „Стардъст Метълс“ се намираше три етажа по-надолу — същински лабиринт от малки офиси и големи, запълнени с бюра пространства. Беше претъпкано със сновящи нагоре-надолу хора и във въздуха витаеше характерното усещане за контролиран хаос, така характерен за всяка бюрократична машина, с която се бе сблъсквала.
При цялото това гъмжило нямаше начин някой да не остави ръчния си компютър някъде. Пък било и за малко.
За две минути откри един и се оттегли с плячката си в дамската тоалетна. На „Ксирус“ ѝ се бе наложило да изпържи идентификационния регистър, за да не могат да я засекат. Тук изобщо не ѝ се наложи да използва такива засукани номера. Трябваха ѝ само няколко минути насаме с централния компютър на фирмата.
Бързо откри, че защитната система е много по-слаба от онази, с която се бе справила на „Ксирус“. И нямаше причина да не е така — точно този компютър имаше достъп единствено до най-основните домакински програми на „Стардъст“.
А на нея ѝ трябваха точно тези програми. Прост работен ордер, записан в определено време — и това беше всичко. Порови се из менютата, откри един неочакван бонус сред по-обикновените зони и записа в него друг ордер. Още едно кратко потопяване в чиновническия хаос — и компютърът бе върнат на мястото му.
Слезе до входното фоайе, откри уединено място и се обади на Орнина.
— Готово. Ще имам парите утре следобед.
— Добре — отговори Орнина. Но в гласа ѝ нямаше и следа от облекчение. — Чандрис…
— Всичко е наред — каза Чандрис. — Наистина. Най-обикновена търговия — законна, етична ѝ без подкупи.
— И с какво точно търгуваме?
— С нищо, без което да не можем — увери я Чандрис.
— Ммм. Джерико се тревожи за теб. Тревожи се, че ще си продадеш душата заради нас, както се изрази.
— Не, не душата — въздъхна Чандрис. — Довери ми се, Орнина. Моля те.
— Знаеш, че ти вярвам, скъпа — каза Орнина. — Просто не искам да понесеш повече, отколкото ти се полага.
— Прибирам се — каза Чандрис. — Как върви ремонтът?
— Както би се изразил Ханан, работят, сякаш са им се подпалили гащите — отговори Орнина. — Шефът твърди, че с достатъчно хора ще свършат за три дни. А ако направим едно-две чудеса — за два и половина.
— Затова им плащаме — напомни Чандрис. — Да искаш да взема нещо по пътя?
Орнина се поколеба. Чандрис можеше да си представи лицето ѝ, гъсто набраздено от годините, грижите и притесненията. Част от тези грижи и притеснения беше и самата Чандрис.
— Не, няма какво. Освен ако не желаеш да минеш през болницата и да видиш как е Ханан.
— Мога — каза Чандрис. — Но мислех да те сменя и ти да идеш при него.
— Много мило — призна Орнина. — Стига да нямаш нищо против.
— Разбира се, че нямам нищо против. Приготвяй се. Тръгвам веднага.
— Добре. Благодаря ти, Чандрис.
— Идвам — каза Чандрис и затвори. Набра номера на такситата, прекоси фоайето и излезе на улицата.
Разбира се, че можеше да смени Орнина. Даже трябваше. Орнина бе първокласен пилот и капитан на кораб и освен това великолепна и мила жена. Но не разполагаше с онази изтънченост и непочтено твърдоглавие, необходими да накараш едни монтьори да работят възможно най-добре и най-бързо.
Чандрис ги имаше. И с чудеса или не, корабът щеше да бъде готов след два и половина дни.
Беше стояла и гледала как двама души умират до Ангелиада. Никой повече нямаше да умре по такъв начин. Не и ако тя можеше да помогне.