— Колко драстично?
— Много. За двадесет години преди въвеждането на ангелите над сто Върховни сенатори са били подведени под отговорност, порицани или отстранени от постовете им заради незаконни деяния.
— Наистина драстично — съгласи се Коста.
— Същите резултати са валидни за ЕмОт и за местните правителства. Вече можете да разберете доводите им да не се вдига шум точно сега.
— Но вие не сте съгласна с тях.
Подолак въздъхна.
— Прав сте, ангелите карат хората да се чувстват в безопасност. Проблемът е обаче, че се чувстват прекалено много в безопасност. Обичайната бдителност, която хората трябва да проявяват при избирането на свои представители, е приспана, ако не и напълно елиминирана. Дори и да работеха перфектно, само този ефект не е никак здравословен. Всъщност в този си вид е направо опасен за обществото.
Коста усети, че нещо го стяга за гърлото.
— Да не говорим за Мира. Единствената причина, поради която непрекъснато ни притискат, е, че Върховният сенат ги е убедил напълно, че ангелите представляват непреодолима чуждопланетна инвазия.
— Може би. И все пак, ако не беше този предлог, щеше да се намери някакъв друг. Мирът просто обича да завладява.
Коста огледа купчината оборудване и попита:
— И какво искате да направя?
— Онова, което би искал всеки добър учен — каза Подолак. — Да намерите истината.
— А след това?
— Да оставите политическите и социалните проблеми да си намерят мястото. — Подолак се изправи. — Добре. Предполагам, че двамата с господин Джайаси трябва да тръгвате. За съжаление, нито един от двама ви не може да излезе с толкова много оборудване наведнъж. — Тя леко се усмихна. — Което означава, че ще трябва да ви изпратя до изхода. Най-добре повикайте количките за багаж. Ще ви потрябват.
34.
Когато Чандрис се приближи да вратата на офиса на Амберсън Тумес и почука, беше точно пет и тридесет и по-голямата част от сградата на „Стардъст Метълс“ бе потънала в тишина. Вратата незабавно се плъзна встрани — Тумес очевидно беше готов и я чакаше. Чандрис изправи рамене и влезе.
Наистина я чакаше, разположил се в дивана с белите пера, облечен в сложно бродирана роба, която стигаше до глезените му. Чандрис не можеше да каже дали под робата носи нещо друго. Но по всичко изглеждаше, че скоро ще разбере.
— Много си точна — поздрави я той с неизменната си хищническа усмивка. — Това ми харесва.
Махна с комуникатора си и вратата зад гърба ѝ се затвори.
— Радвам се, че това ти допада — каза тя, докато вървеше към него. На края на бюрото му имаше малка кутия за дрехи. Направи се, че не я забелязва. — Както виждам, си готов.
— Да — отговори той. — Но ти не си. На бюрото ми има кутия. Отвори я.
Тя пристъпи към бюрото. Сега забеляза, че кутията е по-малка, отколкото ѝ се бе сторило от вратата. Ако в нея имаше роба като на Тумес, надали бе използван кой знае колко материал.
Отвори я. Не беше роба, а пълен комплект — сутиен, бикини, чорапи и нещо като наметка с яркочервени връзки.
Но за количеството материал се оказа права.
— Предполагам, че искаш да облека това — каза тя, загледана в прозрачната материя.
— Ако нямаш нищо против.
— А парите?
— Вдигни дрехите — посочи Тумес.
Чандрис се подчини. Обещаното платежно нареждане лежеше на дъното на кутията. Сто и осемдесет хиляди руя, както се бяха уговорили.
— Остави го засега там — нареди Тумес и се наведе, за да остави комуникатора на пода до дивана. Робата му леко се разтвори. Под нея не носеше нищо. Поне от кръста нагоре. — Можеш да го вземеш на тръгване.
За секунда Чандрис обмисляше възможността просто да грабне нареждането и да избяга. Парите бяха тук и Тумес не можеше да направи нищо, за да спре превода.
Но Тумес със сигурност не бе такъв глупак. Вратата най-вероятно бе заключена и можеше да се отвори единствено чрез комуникатора. Не ѝ оставаше нищо друго, освен да премине през всичко това.
Или поне през част от него.
— Добре — каза тя.
— Можеш да се преоблечеш в банята. — Тумес посочи вратата в най-отдалечения край на офиса. — Не се бави прекалено много.
Банята беше в отсрещния край на офиса, на половин стая от парите и на цяла стая от комуникатора.