— Звучи добре — каза тя, като пусна разсеяно наметката върху бюрото до кутията. — Само че няма да е необходимо.
— Защо не? — попита Тумес. — Мислех, че искаш да бъдеш мила с мен.
Думата неприятно отекна в ушите на Чандрис. Мила. Мила.
Не. Онова, което имаше предвид Тумес, не беше определение на „мил“. Мили бяха Ханан и Орнина, когато тя се довлече до кораба им, измръзнала и гладна, без да има къде да иде. Мил бе начинът, по който се отнесоха към Джерико Коста. Мил беше Форсайт със своя винаги приветливо усмихнат Ронион.
Дори Трилинг бе мил с нея в началото.
Би ли поискал от нея Трилинг нещо подобно? Разбира се, че не. Наистина, той я научи как да използва лицето и тялото си. Как да отвлича вниманието на мъжете, да ги разсее или да изтръгне някаква информация от тях. Но никога не я бе карал да стига до край. Единствено с него имаше тази специална близост.
А сега, след като през всички тези месеци бе живяла при Дейвий и техния ангел, беше още по-малко склонна да позволи на Тумес да я докосне. Да иска това от нея беше неправилно — просто неправилно. Той щеше да получи своя дял срещу парите — информацията на Коста за Ангелиада струваше много повече от някакви си сто и осемдесет хиляди руя. Тумес бе просто едно отмъстително, дребнаво и хищно човече.
И също толкова неправилно бе Чандрис да му позволи да го направи.
— Разбира се, че искам да съм мила — прелъстително се усмихна тя. — Но мога да го направя и по свой начин. Нека опитам. — И бавно тръгна към него, като поклащаше бедрата си.
Хищната усмивка си остана на мястото, но в нея вече се долавяше предпазливост. Човек като Тумес обаче никога не би признал, че се страхува да не остане изигран. Не и отново.
— Добре. — Той плъзна преценяващ поглед по тялото ѝ. — Съгласен съм. Да видим на какво си способна.
Тя бавно прекоси стаята, като смъкваше ципа на блузата си. Спря на една ръка разстояние от него и я разтвори. Сутиенът ѝ изобщо не можеше да се сравнява с онзи на бюрото, но щеше да свърши работа. Тумес все още изглеждаше неуверен, но явно бе намерил гледката за достатъчно привлекателна, за да я остави да продължи още малко.
Надяваше се да е достатъчно дълго. Не смееше да погледне към окачения на стената часовник. Той със сигурност щеше да забележи, а тя не можеше да си позволи да го накара да заподозре нещо. Но разполагаше с доста добър усет за времето и не вярваше това представление да продължи повече от две минути.
Това бяха двете най-дълги минути в живота ѝ, може би с изключение на един ужасен случай, когато се криеше в сенките и гледаше как гневните полицаи профучават покрай нея. Тумес не откъсваше немигащите си очи от нея, докато тя се освобождаваше от дрехата си, и от време на време облизваше устни. Приличаше на гладен тигър, който си играе с агнето, преди да скочи и да го убие.
Чандрис играеше колкото се може по-бавно и чувствено. Никога преди не бе правила подобно нещо, но някои от мадамите на приятелите на Трилинг веднъж направиха едно импровизирано състезание на някакъв купон. Наложи ѝ се да изрови от паметта си този леко отвращаващ спомен.
Но независимо колко бавно и чувствено играеше, ставаше ясно, че времето ѝ изтича. Дишането на Тумес стана учестено и накъсано, мускулите му видимо трепереха, докато наблюдаваше шоуто. Усети дъха на алкохола, който явно още повече разпалваше въображението му. Беше възбуден и готов за действие и нямаше да мине много време преди нетърпението и страстта да надделеят над и без това замъгления му ум.
И точно в този момент…
Трябваше да направи онова, което се искаше от нея. Независимо дали бе правилно или не, независимо дали беше крайно отблъскващо или просто неприятно, просто трябваше да го направи. Ханан и Орнина разчитаха на нея.
А при Ангелиада умираха хора.
Беше се съблякла до кръста и бавно смъкваше гащетата си надолу по бедрата, когато пожарната аларма, програмирана през домакинската система, най-сетне се включи.
— Какво е това? — възкликна тя, обърна се и едва не изгуби равновесие, когато случайно стъпи в една от обувките си. — Амберсън… това е полицията!
— Не, не! — Гласът на Тумес бе почти неузнаваем. — Просто пожарната аларма. Някой идиот сигурно…
— Пожар? — Чандрис трепна така, сякаш я е улучил куршум. — Пожар?
— Само алармата — настоя Тумес. — Просто… чакай!
Твърде късно. Чандрис вече бе вдигнала блузата си от пода — заедно с нея и комуникатора — и с все сили тичаше към бюрото.