— Не ми пука дали ще успееш да си инсталираш апаратурата и за цяла седмица — изръмжа Чандрис. — Казах му, че искам да си свърши работата възможно най-бързо. Това не означава утре.
— Зная. Но…
Някакво движение зад Чандрис привлече вниманието му.
— Да, какво има?
Чандрис се обърна; очакваше да види някой от работниците.
И замръзна.
— Приятно ми е — жизнерадостно каза Трилинг Вейл, усмихваше се безумно. — Казвам се Трилинг. Дойдох да си прибера момичето.
35.
В първия момент Коста не схвана. Името не означаваше нищо за него, а усмивката на лицето на непознатия бе достатъчно приветлива.
И тогава, със странно тихо изхленчване, Чандрис се притисна силно в него… и той внезапно разбра.
Чандрие бягаше още от първия ден, когато я бе срещнал в ресторанта на „Ксирус“. А усмихващият се насреща му мъж беше причината за това бягство.
Хвана успокоително Чандрис за раменете и я премести зад себе си, така че се озова между нея и приближаващия непознат.
— Мисля, че бъркате кораба — каза той.
Трилинг не престана да се усмихва. Но бръчките около очите му станаха по-дълбоки и резки.
А в самите му очи Коста видя пламъчето на лудостта.
— Значи ти си новият, а? — спокойно отбеляза Трилинг. Продължаваше да се приближава и небрежно пъхна ръка в джоба си. Дали беше въоръжен? По всяка вероятност. Нож или пистолет. Нямаше значение. Трилинг изглеждаше като човек, който еднакво добре си служи и с едното, и с другото.
— Не е новият, Трилинг — заговори Чандрис. Гласът ѝ все още беше напрегнат и дрезгав, но първоначалният ѝ шок, изглежда, бе отминал.
— Значи типът от засуканата сграда?
— Не е и той — каза Чандрие. — Няма нов.
— Не ми разправяй небивалици! — изръмжа Трилинг. — Влизаш там облечена в едни дрехи, излизаш в други и ще ми разправяш, че не те е изчукал?
— Не, не е. Наистина не е, Трилинг. Той беше просто шаран. Смотаняк. Трябваше да го омая някак. Няма нов.
Лудостта в очите на Трилинг сякаш изчезна в почти детска радост.
— Наистина ли няма нов? — с надежда попита той. — Искаш да кажеш, всичко си е както преди? Ти и аз заедно?
Чандрис все още беше притисната в гърба на Коста и той усети как тялото ѝ се напряга.
— Какво искате? — намеси се той преди някой да успее да отвори уста.
Трилинг го погледна, сякаш го забелязваше едва сега. Гледката очевидно не му хареса.
— Да не си глух? Или си просто глупак? Чандрис е моето момиче. Винаги е била. И винаги ще бъде.
— Ами ако тя… — Коста млъкна, „… не пожелае да тръгне с теб?“ Но като погледна в очите му, реши, че идеята да го произнесе на глас не е никак добра. — Тя ни трябва. Предстои важен научен експеримент и имаме нужда от помощта ѝ.
Трилинг изсумтя и сумтенето му премина в мрачен смях.
— Сега пък си мислиш, че аз съм глупак — каза той, като продължи да се смее.
Смехът изведнъж секна.
— Не обичам хора, които ме смятат за глупак — каза той с треперещ от ярост глас. — Аз не съм глупак.
— Знаем, Трилинг — опита се да го успокои Чандрис. Нейният глас също трепереше. — Не те смятаме за глупак.
— Защото трябва да сте ме взели за пълен глупак, ако сте решили, че ще се вържа на такава идиотщина — продължи той и ги изгледа гневно.
— Не е никаква идиотщина — настоя Чандрис. — Джерико трябва да направи експеримента си, а аз съм му нужна да управлявам кораба.
— Ти? — посочи я с пръст Трилинг. — Ти? Да управляваш това?
— Да — каза Чандрис. — Мога. Честно.
Трилинг отново изсумтя.
— А пък аз ям камъни на закуска — подигра се той. — Ако можеш да управляваш това нещо…
— Колко, Трилинг? — прекъсна го Коста, внезапно спомнил си за парите в джоба си. Сто и осемдесет хиляди руя. Чисти.
Чандрис май мислеше същото.
— Не — настоятелно промърмори тя и стисна здраво ръката му. — Не. Не можем.
— Млъкни — промърмори ѝ в отговор Коста, без да изпуска Трилинг от очи. Ставаше дума за живота на Чандрис. — Трилинг, питам колко искаш, за да се обърнеш и да си вървиш по пътя?
Беше си мислил, че преди малко го е видял разгневен. Сега разбра, че онова е било само загряване. Трилинг направи още една крачка към него. Лицето му почервеня и вените по челото му запулсираха, сякаш всеки момент щеше да получи удар. Пръстите на Чандрис се впиха в ръката на Коста и за един безкраен миг той беше сигурен, че ще умре.