— Здрасти, Чандрис — каза тя, когато тримата влязоха. — Здрасти, Джерико. А… кой е приятелят ви?
— Не е точно приятел — каза Коста, като следеше лицето ѝ. Трилинг се мръдна леко и показа ножа. Очите на Орнина се стрелнаха към оръжието, но изражението ѝ остана непроменено.
— Казва се Трилинг — продължи Коста. — Дошъл е да отведе Чандрис.
— А — спокойно каза Орнина и погледна Чандрис. — А също и ангела, доколкото разбирам — каза тя и кимна към малкия контейнер под мишницата на Чандрис. — Добре дошъл на „Газела“, Трилинг. Искаш ли чай?
— Много смешно — каза Трилинг и така блъсна Коста, че той залитна и на свой ред се блъсна в Чандрис. — Не е кой знае какво за склад.
— Нямаме много неща за складиране — каза Орнина. — Използваме го предимно за ангелите. Всъщност предложението за чая си беше сериозно. Или ако искаш можеш да вземеш ангела от Чандрис и тя ще се качи горе да направи.
— Много смешно — повтори Трилинг. — Добре. Ти… Коста… отивай при нея.
— Трилинг, не трябва да го правиш — меко и умолително заговори Чандрис, докато Коста отиваше към Орнина. — Моля те. Ще тръгна с теб само ако ги оставиш на мира.
Трилинг насочи безумните си очи към нея.
— Разбира се, че ще тръгнеш с мен — изненадано каза той. — Ние сме създадени един за друг.
— Трилинг, моля те — повтори Чандрис.
— Чандрис, какво ти става? Какво толкова означават тези смотаняци за теб?
Погледът на Коста препускаше из помещението в търсене на някакво вдъхновение. През ума му бясно премина картина от онази нощ, когато Чандрис го изненада и заслепи точно тук, заплашвайки да го убие с лазерното фенерче. Ако наистина бе имала фенерче и то все още беше тук…
Но онова беше блъф. Инструментите на Орнина? Прекалено малки, за да се използват като оръжие. Свалени тръби или някой капак на контейнер? Не виждаше нищо, което да не е здраво закрепено на мястото си.
— Стига! — изкрещя Трилинг и отново привлече вниманието на Коста към спора. Но той, независимо на каква тема, вече беше свършил. И Чандрис бе изгубила.
— Щом не искаш да гледаш, можеш да излезеш — продължи Трилинг, погледна Коста и вдигна ножа. — Ще отнеме само секунда.
Зад гърба си Коста усети как пръстите на Орнина търсят ръката му. Хвана ръката ѝ и я стисна. Не от паника, нито дори от страх, а просто приятелско ръкостискане. И може би прощаване.
И тогава тя пусна ръката му. Оставяше го свободен да предприеме онова, което беше решил. Каквото и да бе то.
Внезапен прилив на решимост премина през Коста, подобно на гореща глътка чай със садра. Орнина разчиташе на него за живота си. Чандрис разчиташе на него за свободата си от този човек.
За нищо на света нямаше да ги предаде.
— Добре — смирено каза Чандрис. Погледът ѝ се спря за миг върху него, преди тя да тръгне към вратата. Трилинг вдигна ножа и с блеснали очи направи крачка напред.
Коста сви колене и извъртя тялото си, както го бяха учили. Така противникът му имаше по-малка мишена. Ръцете му все още висяха отпуснати, но можеше да си представи как вдига лявата и избива ножа настрани. Тялото на Трилинг щеше да остане за миг открито и той щеше да го изрита с всичка сила в коляното, след това и корема…
И точно в този миг Чандрис се завъртя безшумно на един крак зад Трилинг и с все сила стовари контейнера върху главата му.
Трилинг нададе бесен крясък, тръсна глава и рязко се обърна към предателката. Изби с лявата си ръка контейнера от ръката ѝ и я блъсна назад. Ножът проблесна в ръката му, той замахна да нанесе убийствен удар…
И с втори крясък загуби равновесие, защото Коста го изрита в сгъвката на десния крак.
Трилинг падна и се превъртя по гръб с пъргавината на котка. Коста понечи да се хвърли върху него, но в последния миг успя да се изнесе настрани — Трилинг все още държеше ножа.
Прекадено късно, прекалено близко. Трилинг замахна коварно нагоре към гърдите му. Коста усети как ризата му се разпаря — и точно тогава глезенът му поддаде и той също рухна по гръб на пода.
Трилинг моментално се изправи. Чандрис се хвърли към него. Почти без да се обръща, той рязко замахна, за да я задържи на разстояние, след което отново се обърна към Коста. В изражението му не бе останало нищо човешко. Коста заотстъпва рачешката с приковани в ножа очи — отчаяно се мъчеше да се отдалечи достатъчно от Трилинг, за да може да се изправи.