— Просто евакуационният кораб да бъде в готовност.
— Той е — каза Пирбазари. — От ЕмОт ми казаха…
Ронион внезапно сграбчи Форсайт за рамото. Форсайт вдигна поглед и го видя да сочи възбудено към коридора.
„Орнина! — развълнувано направи знак той. — И Чандрис!“
Форсайт погледна нататък, очаквайки да види двете жени да вървят към отделението на Ханан.
Вместо това ги забеляза да следват количка, бутана от двама служители на спешната помощ. В количката седеше окървавен мъж.
— Прилича на Коста — каза Пирбазари. — Какво е станало пък с него?
— Сигурно някакъв инцидент — каза Форсайт и стомахът му се сви. — Да видим.
Настигнаха групата точно при асансьорите. Наистина беше Коста, стоически стиснал зъби.
— Какво се е случило? — попита Форсайт.
— О, господин Върховен сенатор — поздрави го Орнина. Лицето ѝ бе напрегнато, но жената се владееше. — Случи се… ами…
— Един човек, когото познавах, дойде на „Газела“ — заговори Чандрис. — Имаше нож.
— И доколкото виждам, е демонстрирал уменията си върху господин Коста — отбеляза Форсайт. Също като Коста и Орнина, Чандрис се стараеше да се владее.
Но докато продължаваше да се взира в лицето ѝ, Форсайт забеляза, че се е състарила. Може би с десет години в сравнение с първата им среща.
— Той искаше да ме отведе — тихо каза тя. Очите ѝ за миг се затвориха. И когато ги отвори, изглеждаше остаряла с още десет години. — Коста спаси живота ми.
— Всъщност стана точно обратното — промърмори Коста.
— Пази си силите, Джерико — меко му каза Орнина и се обърна към Върховния сенатор. — Превръзките ни не успяха да спрат кървенето, а лечебницата е изключена, както и повечето от уредите на кораба.
Вратата на асансьора се отвори.
— Не е нужно да обяснявате — увери я Форсайт. — Вървете.
— Да, сър — каза Орнина, докато санитарите вкарваха количката в кабината. — Благодаря ви, господин Върховен сенатор.
Двете жени влязоха в асансьора и вратата се затвори.
— Лявата ръка и гърдите — коментира Пирбазари. — Порезни рани, а не намушкване. Би трябвало да се оправи бързо, стига да не е изгубил прекалено много кръв.
— Сигурен съм, че ще се оправи. — Форсайт продължаваше да гледа вратата на асансьора, без да я вижда. Всички въпросителни около Коста започнаха отново да се връщат. Тайнственият източник на доходите му, неясното минало, аномалиите в маниерите и говора…
Всичко това на фона на мирското нахлуване в системата на Лорелей.
Внезапно парчетата застанаха по местата си.
— Той е шпионин! — възкликна Форсайт. — Мирски шпионин.
С крайчеца на окото си видя как челюстта на Пирбазари увисва. Но когато се обърна към него, изненадата на помощника му започна да се сменя с разбиране.
— Проклет да съм — тихо каза той. — Сигурен ли сте?
Форсайт се поколеба. Да, сигурен беше. Но не разполагаше с никакви доказателства.
А в края на краищата Пирбазари питаше тъкмо това.
— Още не. Но скоро ще бъда — Хвърли поглед към Ронион, който объркано се мъчеше да следи разговора им. — Ще отведа Ронион в офиса. Искам да ми доведеш Коста веднага щом го закърпят.
— Добре — каза Пирбазари. — И останалите ли?
— Само Коста. И не го изпускай от очи, Зар. Не го изпускай от очи.
— Не се безпокойте — каза Пирбазари.
Звездите се появиха от нищото. „Хармоничен“ пристигна.
— ЕмОт до лайнера — разнесе се остър глас от високоговорителя. — Идентифицирайте се.
Капитан Джуаби завъртя глава към главния екран на мостика, където на дисплей, подобен на тактически, бяха изобразени мрежата и катапултиращите кораби. До всеки от тях се носеха три или четири бойни кораба на ЕмОт в пълна бойна готовност.
— Тук капитан Джуаби от лайнера „Хармоничен“ — напрегнато каза той.
Прекалено напрегнато за вкуса на Леши. От мястото си, внимателно подбрано така, че да не влиза в полезрението на камерата, комодорът вдигна предупредително пръст. Устните на Джуаби едва забележимо потрепнаха и той леко кимна.
Разбира се, че ще сътрудничи. Не че имаше много голям избор. Всички командни секции на лайнера се намираха под мирски контрол и Джуаби можеше единствено да изпълнява нарежданията на Леши. Най-малкото, ако ценеше живота на екипажа и пътниците.