— Много лошо — отбеляза Форсайт. — При нормални обстоятелства съдът най-вероятно би се произнесъл за доживотен затвор. Но тъй като сме в състояние на война, предполагам, че присъдата ще бъде смърт.
Той се обърна и тръгна към вратата.
„Странно е — помисли си разсеяно Коста — да чуеш как произнасят смъртната ти присъда.“ Странно, защото точно в този момент животът му сякаш нямаше особено значение за него. Виждаше в мислите си как бясната фурия на Ангелиада се отклонява по невъзможен начин от орбитата си и заплашва ловните кораби и космическата станция.
А може би и самия Сераф.
Дали Ангелиада бе разумна? Данните на Крюйров недвусмислено сочеха в тази посока. Дали беше зло? Разполагаха единствено с реакцията на ужас на Ронион и убийствените атаки срещу ловните кораби. Но щом ангелите — дори повредените — предизвикваха добро, тогава какво би трябвало да правят антиангелите?
Нямаше никакви отговори. Но едно бе сигурно — че не разполагат с много време. Не и след като Ангелиада бе на четири дни от Централата. Не и с бюрократичните спънки, които неизбежно щяха да забавят намирането на каквито и да било решения, дори и да се докажеше съществуването на антиангелите.
Не и с военната машина на Мира, стоварила се върху Лорелей.
Никой в института нямаше да може да разработи нужната процедура достатъчно бързо. Нужно бе оборудването на Коста и ловният кораб на Дейвий. А той нямаше как да проведе експериментите си от килията на ЕмОт.
Форсайт беше стигнал до вратата.
— Вие не носите ангел, господин Върховен сенатор каза Коста.
Форсайт се обърна. Изглеждаше объркан.
— Какви ги говорите? — попита той и докосна златната верижка и медальона около врата си. — Какво мислите, че е това?
— Фалшификат — каза Коста, без да откъсва поглед от лицето на Форсайт. Наистина беше великолепен актьор. — Истинският е у Ронион.
Коста го гледаше право в очите и го чакаше да вземе решение.
— Стига глупости — най-сетне каза Форсайт. — Опитвате се да се хванете за сламка.
— Не искам да ви изобличавам, господин Върховен сенатор — тихо каза Коста. — Предполагам, че това ще доведе до вашия импийчмънт или както там го наричате. Но не ми пука за това. Единственото, което искам, е да ми се позволи да отида при Ангелиада и да открия какво става там. Пуснете ме и ви давам думата си, че ще се върна и ще се предам самичък.
Устата на Форсайт се сви.
— Как ли пък не.
— Наистина — настоя Коста. За свое учудване откри, че говори искрено. — Трябва да разберем какво прави Ангелиада…
— Единственото, което искате, е да ме отстраните — рязко го прекъсна Форсайт. — Аз съм единственият сред това стадо овце, който все още мисли и съзнанието му не се е превърнало в каша от тези ангели. Ако ме унищожите, никой няма да може да се противопостави на Мира.
— Господин Върховен сенатор…
— Забравете — каза Форсайт. — Няма да стане. Няма да го допусна.
Вратата се отвори и влезе Пирбазари, следван от двамата стражи.
— Евакуацията започна, сър. Идваме да отведем задържания.
— Промених решението си. — В гласа на Форсайт нямаше и следа от яростта и параноята отпреди пет секунди. — Ще го задържим тази нощ тук.
Пирбазари примигна.
— Моля?
— Така ще има време да си помисли дали да не ни сътрудничи — каза Форсайт. — И ако откаже, утре сутринта ще го предадем на ЕмОт.
Пирбазари бързо погледна към Коста, после отново към Форсайт.
— Да, сър — каза той, все още напълно объркан. — А… така закопчан за стола ли ще си остане?
Форсайт погледна часовника си. Беше почти десет.
— Някой да донесе походно легло. Прекъснете всички комуникационни линии и компютърния терминал и опразнете сейфа на бюрото. Намери някой да обърне ключалката, за да се заключва само отвън, и постави двама стражи пред вратата. — Той погледна Коста. — И след това го разкопчайте. Тук няма какво да направи.
Коста пое дъх.
— Господин Върховен сенатор…
— Имате време до утре сутринта, господин Коста спокойно изрече Форсайт. — Съветвам ви здравата да помислите, докато спите.
39.
Всички в командната зала гръмко приветстваха комодор Леши, докато вървеше към спускателната платформа под балкона. Той отговаряше на поздравите със спокойни кимвания и леки усмивки. Разбираше психологическата им нужда от празнуването, но същевременно съвсем ясно си даваше сметка, че войната съвсем не е свършила. Подобно на всички останали бунтовни колонии, отхвърлящи управлението на Мира в продължение на години, Емпирей щеше да се съпротивлява докрай.