— Защо не? — на свой ред попита Ханан. — Учиш се много бързо, паметта ти за детайли е страхотна и определено си склонна да вложиш всичко от себе си, за да постигнеш целите си.
Чандрис хвърли поглед през рамо — очакваше да види как някой се прокрадва зад гърба ѝ. Нямаше никой — само гола стена.
— Обадили сте се на полицията — обвини ги тя. — И те всеки момент ще дойдат.
Орнина поклати глава.
— Не сме се обаждали на никого. Единствено ние знаем за теб. — Погледът ѝ падна върху ръката на Чандрис. — Така че май ще ти се наложи да вземеш решение.
Чандрис също погледна лазерното фенерче. Тук имаше някакъв капан.
— А ако откажа?
— Е, това намалява броя на възможностите — каза Ханан. — И ще трябва да решиш дали да ни убиеш и сама да управляваш тази бракма, или да ни оставиш да те върнем до Сераф и да продължиш да бягаш.
— И, разбира се, обещавате да не ме натопите — изсъска Чандрис, въпреки че отново потрепери. За втори и пътт Ханан споменаваше бягство. Може би знаеха за нея повече, отколкото показваха? — Това вече съм го чувала.
Орнина изправи рамене и изведнъж сякаш порасна.
— Е, в такъв случай явно ти остава само една възможност. — Тя разпери ръце и тръгна към нея.
Направи цели три крачки преди Чандрис да дойде на себе си от неочаквания обрат.
— Стой! — извика тя и заплашително размаха фенерчето. — Спри или ще те изгоря, не се шегувам!
Орнина дори не забави крачка.
— Спокойно — каза тя. — Няма да ти направим нищо лошо. А и ти не искаш да ни нараниш.
— Спри… — Дори в собствените ѝ уши това ѝ прозвучи по-скоро като молба, отколкото като заповед. — Спри, или ще те убия. Кълна се, ще те убия!
— Ти не си убийца — твърдо каза Орнина. После посегна и взе фенерчето. Ръцете на Чандрис внезапно отказаха да я слушат.
Чандрис пое дъх. Трепереше. Внезапно всичко стана празно. Всичко свърши… и едва сега видя капана. Нещо в стаята — наркотик или приспивателен газ — я бе извадило от релси. А целият разговор само целеше печелене на време — точно както си беше помислила.
— И сега какво? — горчиво попита тя. — Ще ме оставите на големия паяк или ще лежа вързана, докато стигнем Сераф?
— Защо всичко трябва да е толкова сложно? — въздъхна Ханан. След това отново погледна към Чандрис. — Радвам се да разбера, че имаме поне малък напредък. Да смятаме ли, че си се отказала да ни убиваш и да крадеш „Газела“?
— Ама наистина сте невъзможни — изсумтя Чандрис.
— Благодаря. — Ханан се поклони. — Освен това съм уморен и ужасно гладен. Така че не можем ли да смятаме въпроса за решен?
Чандрис го зяпна, после погледна към Орнина.
— Говорели сте сериозно — чу се да казва. — Наистина сте говорели сериозно.
— Съвсем сериозно. — Ханан кимна.
Чандрис тръсна глава.
— Вие сте луди! И двамата. Абсолютно луди.
— Защо? — попита Орнина. — Защото предлагаме работа на човек, който наистина се нуждае от такава?
— Аз си имам работа — рязко каза Чандрис. Нереалността на думите ѝ сякаш я зашлеви през лицето. — Аз крада от хората. И понякога дори ги убивам.
Орнина вдигна вежди и съвсем леко повдигна фенерчето.
— Е, поне заплашвам, че ще ги убия — промърмори Чандрис.
— Можеш да го наречеш промяна на кариерата предложи Ханан. — В предишната няма кой знае колко бъдеще, нали?
Зави ѝ се свят. Беше прекадено хубаво, за да е истина…
Да. Прекадено хубаво беше, за да е истина.
— Може и да няма голямо бъдеще в прецакванията — изръмжа тя. — Но поне не ми се налага да работя като луда.
— Луд? Аз? — Лицето на Ханан изразяваше неподправена обида.
— Стига, Ханан — обади се Орнина. — И защо мислиш, че сме луди, Чандрис?
— Не можеш да си нормален и да предлагаш работа на някой, който току-що те е заплашил с убийство.
Ханан поклати глава.
— А, егоцентризмът на младостта. — Погледът му стана сериозен. — Да не си мислиш, че си първата, направила подобен опит?
— Какво искаш да кажеш?
— Иска да каже, че за последните четири години ти си шестият човек, който идва на борда на „Газела“ с намерение да открадне ангел — спокойно отговори Орнина.
Преди час Чандрис би се изсмяла на самата идея, че двамата тлъсти задници са се справили с петима решени на всичко крадци. Но сега дори не си помисли да не повярва.