— Какво стана с тях?
— Двама приеха предложението ни — каза Орнина. — Останаха на борда за по няколко месеца, докато си намерят по-добра работа. Другите трима изчезнаха в мига, когато кацнахме на Сераф.
— Един от тях обаче също си намери почтена работа — допълни Ханан. — Преди две седмици получихме писмо от него.
— Разбираш ли, това е основният недостатък на цялата идея да крадеш ангели — продължи Орнина. — Ангелите те променят. Познавам хора, които не вярваха в това и мислеха, че цялата ангелска програма е някаква огромна игра на „Гейбриъл“ и Върховния сенат. Но те наистина действат. — Тя посочи фенерчето. — И ти си живо доказателство на това.
Чандрис погледна масивната кутия зад себе си. Побиха я тръпки. Беше се намирала в близост до ангела само десетина минути…
Ханан сякаш прочете мислите ѝ.
— Наистина действат бързо, но не чак толкова — увери я той. — Необходими са няколко часа непосредствен контакт преди вродените криминални наклонности да започнат да проявяват някакви признаци на отслабване.
Чандрис го гледаше… и внезапно ѝ стана ясно.
— Имате друг ангел на кораба.
— Нали ти казах, че си умна — кимна Ханан. — Да, открихме го преди шест години. Вторият за онова пътуване — подобни неща не се случват почти никога.
— Защо не сте го предали?
Ханан сви рамене.
— Почти щяхме да го направим. Мислехме да отидем някъде на почивка или да обновим част от оборудването си. Но после си помислихме за експедициите до Ангелиада, от които се връщахме с празни ръце, и решихме да го задържим. Но стана така, че… — той погледна Орнина и отново сви рамене, — че не ни се наложи да го използваме.
— Освен това, ако го бяхте продали, нямаше да си помислите да допускате навлеци като мен в кораба си.
Орнина се усмихна.
— Някой да ти е казвал, че в теб има цинична жилка, Чандрис?
— А някой да ви е казвал на вас, че сте двойка наивници? — контрира Чандрис.
— Много пъти — кимна Ханан. — Предимно останалите ловци. Но те и преди си мислеха, че съм луд, така че нещата не се промениха кой знае колко.
— Ако искаш, изчакай, докато се върнем на Сераф, и тогава реши — каза Орнина.
Чандрис поклати глава.
— Не. — И пое дълбоко дъх. — Вече реших. Ако наистина ме искате… ще остана. Поне за малко.
— Чудесно — усмихна се Орнина. Съвсем искрена усмивка, без никакъв намек за милосърдие или снизхождение, които Чандрис мразеше толкова много.
— Наистина чудесно — съгласи се Ханан. — Е, мога ли вече да си изям вечерята?
— Да, можеш да си изядеш вечерята — каза Орнина с онзи тон на пресилено търпение, който ѝ отиваше толкова много. — Веднага след като зададеш курса на автопилота и ние с Чандрис оправим кухнята. — Тя я погледна и леко наведе глава настрани. — Или искаш да те наричаме по някакъв друг начин?
— Не — поклати глава Чандрис. — Това е истинското ми име.
— Добре тогава, Чандрис. Както казах, на един ловен кораб има предостатъчно работа. Да се заемаме с нея.
В края на краищата, мислеше си Чандрис, докато вървеше след Орнина към кухнята, засега нямаше къде да отиде. Можеше поне да се крие тук известно време, докато намери нещо по-добро.
А и ако напуснеше още сега, никога нямаше да узнае каква точно е скритата изгода от всичко това. Налагаше се да повиси тук. Най-малкото от любопитство.
13.
Вратата в другия край на стаята се отвори.
— Господин комодор? — чу се до болка познатият глас в тъмнината.
Комодор Леши въздъхна.
— Влезте, господин Телторст.
— Благодаря. — Вратата се затвори и Адюторът пристъпи напред. Фигурата му едва се виждаше на светлината на звездите, блещукащи под него.
— Страхотна гледка — отбеляза Телторст. — Що за място е това?
— Визуален командно-оперативен център. — Леши използва официалното название на помещението. Разбира се, никой на кораба не използваше подобни названия. Помпозните официални названия бяха запазени за също така помпозни официални посетители.
— А. — Телторст седна в едно кресло до Леши. — Военен еквивалент на наблюдателница, ако не греша. Сигурно е трудно да свикнеш с това въртене.
— Не чак толкова. — Леши отпи от чая си. — Има ли някакъв конкретен повод за посещението ви?