— Права си — невъзмутимо отговори Ханан. — Ще трябва да измисля нещо ново. Повечето от прекупвачите все още се връзват, но на шефовете май започна да им писва.
— На мен също би ми писнало — изсумтя Орнина. — Не обичам да унижават хората.
— Не се опитвам да унизя никого — възпротиви се Ханан.
— Обзалагам се, че от тяхна гледна точка нещата не стоят така — сряза го Орнина. — Не се безпокой — обърна се тя към Чандрис. — Когато беше по-млад, беше още по-зле. С годините се поуспокои.
— И няма да правя опити да ти погаждам номера — добави Ханан. — Особено след онази забележа за ножовете.
— Наистина ме успокои — промърмори Чандрис. Все още се чувстваше несигурна.
— Добре. Хайде на работа. — Ханан си погледна часовника. — На път за насам се отбих при Сарханаби и ми казаха, че няма да имат кондуктивни бобини поне още седмица. В Кхохъл били останали две, но не могат да ги доставят. Ако ми отпуснеш Чандрис за един час, ще отидем да ги вземем и ще започна да ги монтирам днес следобед.
Нещо премина през лицето на Орнина — твърде бързо, за да може Чандрис да го разчете.
— Добре. — Гласът ѝ прозвуча малко странно. — Само ще ѝ покажа работилницата… — Тя хвърли поглед към Чандрис. — Не е ли по-добре да останеш тук и да подготвиш нещата, а ние двете да отидем до Кхохъл?
— Не. — Ханан стана. — Нищо не мога да направя без подложката. А и нямаш ли още работа по сенамек-семплера?
Изражението на Орнина отново се смени за миг.
— Да.
— Добре тогава. — Ханан се обърна към Чандрис. Хайде. Да тръгваме преди някой да ни е изпреварил.
До входа на хангара стоеше нещо, което приличаше на разрязан камион.
— Транспикап — каза Ханан и ѝ отвори вратата. Също като такситата, но са собственост на „Гейбриъл“. Бутон номер четири на вътрешния телефон, ако някога ти се наложи да повикаш подобно нещо.
Чандрис разсеяно кимна. Мислите ѝ още се въртяха около Орнина. Беше видяла същия поглед преди два дни — когато ѝ предлагаха работа.
— Какво ти става?
Тя се сепна и едва сега забеляза, че вече са излезли от доковете.
— Извинявай — промърмори тя, раздразнена на себе си. — Просто… мислех си нещо.
— За малката сценка, която направихме ли?
— Всъщност да. — Чандрис го погледна.
— Не се безпокой. Това няма нищо общо с теб. Орнина просто мисли, че не бива да вдигам тежко, а бобините са си тежички.
Чандрис го погледна. Протезите, които се подаваха под крачолите на комбинезона му…
— Дегенеративна болест на нервите — каза Ханан. Гласът му звучеше съвсем спокойно, но Чандрис забеляза, че не му е особено приятно. — Спипа ме преди… да, двадесет и една години, и си я влача оттогава. Не е заразна, да знаеш.
— Не съм се уплашила.
— Зная. Всъщност е по-скоро досадно, отколкото нещо друго. А и има начини да се справиш с нея, както виждаш. Системата протези компенсира мускулната атрофия и пренасочва нервните сигнали към ръцете и краката ми. Иначе нямаше да мога да ги контролирам или да чувствам с тях.
— Не могат ли да направят нещо друго? Имам предвид докторите.
— Е, сигурно има разни нервни импланти и разни подобни неща. Обаче това си е загуба на време и усилия.
— И на пари? — добави тя, без да се замисли.
Той повдигна вежди.
— Доста си схватлива за човек, който не мисли, че си заслужава да го вземат на работа.
Чандрис настръхна.
— Кой е казал, че съм мислила… — И млъкна, внезапно усетила номера. — А, сменяш темата, нали?
Той се ухили.
— Е, поне се опитах. — Усмивката изчезна. — „Гейбриъл“ се отнася с хората си повече от коректно, но това не е нещо, с което са очаквали да се сблъскат. За разлика от обичайните корпорации гиганти, те въртят бизнеса си така, че накрая разходите и печалбите им винаги излизат на нула. — Той отново се ухили за миг. — Още едно от онези чудни последствия от работа с ангели. Независимо колко редки и скъпи са, хората, които се занимават с тях, никога не се мъчат да си напълнят джобовете за сметка на някой друг.
— Ами допълнителният ангел? — попита Чандрис. — Не можете ли да го продадете?
Той се поколеба. За част от секундата, но това беше достатъчно.
— Не струва кой знае колко.