— Не, благодаря. — Ханан постави палеца си върху сензора за потвърждаване. — Двамата с помощничката ми ще се справим.
— Добре. Ами… — Младежът облиза устни и се обърна към транспортната лента в другия край на помещението. — Ще пристигнат всеки миг, сър. — В гласа му определено се долавяше неудобство.
— О, всичко е наред — успокои го Ханан. — Не бързаме за никъде.
Чу се иззвъняване.
— Пристигнаха — с облекчение каза служителят. Ако ви трябва помощ…
— Не, не ни трябва. — Ханан тръгна към лентата и направи знак на Чандрис да го последва. — Казах ви, с колежката ще се справим.
— Да, сър. Благодаря ви, и… ъъъ… заповядайте пак, сър.
— Благодаря — отговори Ханан, взе единия от пакетите и тръгна към изхода.
— Е? — обърна се той към Чандрис, след като потеглиха. — Какво ще кажеш?
— Бях права — сви рамене тя. — Същото като да прецакаш някого.
— Как така?
— Залагаш на човешката природа — обясни тя. — Хората не обичат да задават въпроси, които биха ги поставили в глупаво положение, а ти използваш това и измъкваш неща, които иначе не би успял.
— Хм. — Ханан се замисли. — Никога не бях поглеждал нещата от този ъгъл, но си права. Май не се различаваме кой знае колко.
Чандрис сви устни. „Само дето ти никога няма да стигнеш дотам да измъкваш пари от хората по този начин — мислено добави тя. — Проклети светци, това сте вие.“
И все пак…
Не, той не измъкваше пари от тях. Но продължаваше да върти номерата си. Дори когато хората се чувстваха като глупаци.
Дори когато Орнина не ги одобряваше.
Първите признаци на тревогата започнаха да пълзят в стомаха ѝ. Ханан и Орнина си пасваха толкова добре, в действията им имаше толкова приятелство и хармония… Бяха двама души, които държат един на друг.
Точно като нея и Трилинг в началото.
Тя погледна скришом Ханан, който тихичко си тананикаше и зяпаше навън. Топката в стомаха ѝ стана по-твърда. Нима това бе истинската причина да държат допълнителен ангел в кораба? Не от доброта и желание да подадат ръка на всяка отрепка, а просто защото не биха могли да се търпят без него?
Побиха я тръпки. През цялото време бе подозирала, че на заден план се крие нещо друго. Но не предполагаше, че ще е точно това. Можеше да се справи с познатите ѝ играчи и може би дори да им го върне. Но с двама ненормални…
Стисна зъби. „Добре де, не задълбавай“ — озъби се тя на самата себе си. В края на краищата това бяха само догадки. А и нали Ханан преди малко бе казал, че ангелите не действат така?
Внезапно разбра, че точно това е истинският проблем. Не знаеше почти нищо за проклетите ангели. А и повечето от знанията ѝ за тях бяха от тези двамата. Имаше нужда от повече информация.
— Онзи кораб на Института за проучване на Ангелиада — обърна се тя към Ханан — също ли се базира при останалите ловни кораби?
Ханан я изгледа малко учудено.
— Да, докът му е в югозападния край на пистата. Защо?
— Мисля, че няма да е зле да понауча повече за ангелите — отговори тя. — Особено щом ще ми се налага да ви помагам.
— Е, тогава не ти трябва корабът, а самият институт — каза Ханан. — Намира се в източната част на Шикари, на Ю Сан авеню номер 100. На първия етаж има обществени терминали, откъдето можеш да научиш всичко необходимо. Днес ли смяташ да ходиш натам?
Чандрис се поколеба. Що се отнасяше до нея, колкото по-бързо, толкова по-добре.
Но видя във въображението си Орнина, разтревожена дали Ханан ще се справи с бобините.
— Благодаря, но предпочитам да остана и да гледам как поставяш бобините. А имам и достатъчно неща за учене на „Газела“.
Ханан я изгледа и тя бе почти сигурна какво си мисли — че полицията я търси и тя се страхува да излиза сама.
— Добре. Когато решиш, обади се на Орнина или ни мен и ще ти обясним как да извикаш такси на „Гейбриъл“.
— Благодаря — повтори тя. „Може би утре или вдругиден.“
И тогава щеше да реши дали изобщо да се връща.
15.
— Джерико? — разнесе се гласът на Джайаси през отворената врата.
Коста погледна нагоре, като много внимаваше да не вдига глава прекалено рязко.
— Ммм? — отговори той, като разсеяно се питаше дали изглежда толкова отвратително, колкото се чувства.