Чандрис също беше мислила за това. Но въпросите за ангелите я тормозеха вече повече от седмица и вече и беше писнало да не знае с какво всъщност се занимава. Искаше повече информация, отколкото можеше да и предложи библиотеката на „Газела“. И това бе единственият начин да си я набави.
— Не мога да се крия вечно — отговори тя и тръгна към вратата, за да предотврати нови възражения. — Не се безпокой. Майстор съм в умението да оставам незабележима. Ще се върна след два часа.
— Добре. И не забравяй телефона.
От „Газела“ до Шикари имаше петнадесет минути бързо ходене и още десет — до огромната сграда от стъкло и камък, която на картите на „Газела“ бе обозначена като Институт за проучване на Ангелиада. Чандрис заобиколи, намери главния вход и влезе.
— Обществените терминали? Ето там. — Жената на рецепцията посочи помещението зад широкото стълбище, разделено с ниски прегради. Бяха заети около половината. — Предполагам, че сте с корабен абонамент?
— Разбира се — автоматично отговори Чандрис. Направи две крачки към стаята и едва тогава се усети, че липсата на анонимност няма да ѝ позволи да използва някоя от обичайните техники, за да проникне в компютъра.
След още две крачки се сети, че няма да ѝ се налага да разбива никакви защити. След кратък разговор с Орнина получи кода на достъп на „Газела“.
Само за да разбере, че цялото начинание е било напразно.
— Да, какво има? — усмихна се жената на рецепцията.
— Ами… — Чандрис се усмихна с най-доброто бедно изгубено изражение от репертоара си. — Опитвам се да открия специална информация за ангелите и не намирам файловете. Да не би да е нужен някакъв специален код за достъп или абонамент?
— Не — отговори жената. — Всъщност за ангелите няма много по-различна информация от онази, която може да се получи по новинарските и учебните канали.
— Знам — съгласи се Чандрис. — Но някъде трябва да има и други файлове. Искам да кажа, нали се занимавате с ангелите по цял ден?
— Понякога и до късно през нощта — кисело се усмихна жената. — Но по-голямата част от работата е все още в процес на разработка. Изследователите предпочитат да изчакат и да са напълно сигурни в заключенията си преди да ги направят обществено достояние. Иначе ще попаднете на противоположни теории, противоречия и пълна бъркотия.
— Разбирам. — Чандрис се постара гласът ѝ да зазвучи малко умолително. — Но аз не съм средностатистически читател, а член на екипаж на ловен кораб. Няма ли… ох, не знам… някаква процедура или специален начин да получим информация, която ще ни помогне да си вършим работата по-сигурно?
Служителката се замисли. Вече беше на страната на Чандрис. Но дали тя бе човекът, който би могъл да ѝ помогне? Чандрис чакаше мълчаливо и стискаше палци.
— Няма начин да ви дадем достъп до файловете на централния компютър — каза най-после служителката. — Освен ако… — Погледът ѝ се отклони някъде зад нея и тя махна на някого.
Мускулите на Чандрис се напрегнаха и трябваше да положи усилие, за да не се обърне. Ако служителката я беше разпознала… ако зад нея се приближаваше човек от охраната… по-добре бе да изглежда безобидна и да се прави, че изобщо не осъзнава какво става. На рецепцията беше поставен декоративен кристал колкото юмрук. Тя се премести няколко сантиметра наляво, по-близо до него.
— … някой от изследователите не се съгласи да ви разкаже нещо допълнително.
— Би било чудесно — със спокоен тон отвърна Чандрис, без да сваля очи от нея. Все още можеше да е капан, но в такъв случай жената бе дяволски добра актриса. Чу стъпки зад гърба си. Небрежно се обърна…
И замръзна. Човекът, който я приближаваше, не беше от охраната.
Нещо много по-лошо.
Беше младият мъж от космодрума. Онзи, когото бе използвала, за да се измъкне от преследвачите си.
Тя бързо се извърна към бюрото, за да скрие лицето си. Ако я помнеше…
Помнеше я. Стъпките зад нея станаха колебливи и спряха. Чандрис не откъсваше поглед от лицето на жената; очакваше тя да започне да разбира, че нещо не е наред…
— Господин Коста, един член от екипажа на ловен кораб търси допълнителна информация за ангелите. Видях ви и си помислих, че може би ще се съгласите да ѝ отделите няколко минути.
— Разбирам — след кратка пауза отвърна мъжът зад нея. Нямаше грешка — това бе неговият глас. — Защо не? Госпожице?…