Чандрис кимна. Чудеше се за какво говори.
— Доколкото разбирам, не вярвате много-много на теорията „Акчаа“.
— Не вярвам. — Той сви устни. — Цялата идея за добро и зло, съществуващо в някакви миниатюрни частици, е безсмислена. Най-малкото, свободната воля отива по дяволите.
— Тогава каква е алтернативата?
— Че ангелите са чужд разум — разпалено рече той. Всеки поотделно или в някакъв вид кошерен разум. И че планът целият Емпирей да бъде залят от ангели — план, разработен и изпълняван от хора, които вече носят ангели на вратовете си — не може да се определи по друг ннчин освен като инвазия.
— Разбирам — стресната от внезапното му избухване, промълви Чандрис. Не бе предполагала, че изобщо е способен на силни чувства. — А какво всъщност представлява теорията „Акчаа“?
Той трепна… и сякаш изведнъж се сети с кого разговаря. Лицето му се напрегна и придоби характерния израз на човек, който току-що по невнимание е огласил публично някаква тайна.
— Според нея доброто и злото се състои от малки частици. — В гласа му имаше нотка на примирение. Вероятно бе решил, че ако сега бие отбой, нещата само ще станат по-лоши. — Също както светлината се състои от частици, наречени фотони, а електричеството — от електрони. Да не би да навлязох в непознати води?
— Зная всичко за протоните и електроните, благодари — невъзмутимо отговори тя. Или поне онова, което беше прочела за тях във файловете за Ангелиада. — И как точно успявате да натикате доброто и злото в такива частици?
— Питайте онези, които вярват в теорията — отговори Коста. — Аз дори не съм убеден, че така нареченият ангелски ефект наистина съществува. Може да се окаже обикновено самовнушение и плацебо. Хората вярват толкова силно, че накрая сами се променят.
Само дето Дейвий бяха скрили ангел близо до Чандрис без знанието ѝ. А тя със сигурност не желаеше да се променя.
— Не. Ангелите действат, това е ясно. Виждала съм го. Но тази история с частиците на доброто е лудост.
— Не се заяждай — изръмжа Коста. — Това не е моя теория.
— Да бе — насмешливо отговори Чандрис. — Според твоята теория те са мънички нашественици, дошли да завладеят Емпирей.
Той се намръщи.
— Да си чувала някога за вируси? Прихващаш ги и те убиват. Няма значение колко са малки.
— Да, но е по-добре да са повечко — възрази Чандрис.
— Нима? Е, сигурно ще ти е интересно да научиш, че броят на откритите ангели в последно време се е увеличил.
— Какво имаш предвид?
— Точно каквото казах. Заловените ангели са повече, отколкото преди три години. Много повече, отколко то би могло да се очаква поради увеличения брой ловни кораби и по-доброто оборудване.
— Може да се дължи на факта, че Ангелиада става все по-малка и лъчението ѝ се усилва. Да си помислял някога за това?
Изпита неописуемо задоволство да го гледа как се ококорва. Дори само това напълно оправдаваше часовете ровене във файловете на „Газела“.
— Откъде си научила за черните дупки? — най-сетне успя да проговори той.
— Четох — сладко отговори тя. — Какво, да не би да не можеш да научиш някои неща и без да ходиш в разни напудрени училища?
— Със сигурност не и нещата, които ти знаеш — изсумтя той.
Чандрис го дари с дълъг студен поглед. След това бавно стана и каза с ледена учтивост:
— Благодаря за отделеното време, господин Коста. И за задълбочената ви експертиза. Ако ми се наложи да попитам още нещо, със сигурност ще потърся някой друг.
Понечи да си тръгне…
— Момент…
— Да? — обърна се тя.
Лицето му беше изтерзано от противоречиви чувства.
— Исках да те питам нещо — каза той. — На космодрума носеше шикозен тоалет в синьо и сребърно, целия в бродерии и така нататък. Но когато се появи отново, беше с чисто бяла рокля. Откъде я взе?
Тя го изгледа и машинално се зачуди къде е капанът във въпроса му. Може би искаше да я накара сама да се признае за виновна? Не, той вече знаеше коя е. Пък и мнението му за нея явно не беше особено високо.
— Отникъде — отговори тя. — Тя си беше на мен. Шикозните рокли винаги вървят с шикозни хастари. Просто ги обръщаш. Хората виждат онова, което искат да видят. — Поколеба се, но изкушението беше твърде силно. — Извънземни нашественици например.
И веднага съжали за думите си — главата му се отметна назад, сякаш му бяха ударили шамар, и за миг гой заприлича на ученик, попаднал под подигравките на целия клас.