Коста преглътна. Коленете му трепереха от възбуда и облекчение.
— Нищо особено — отговори той. Мъчеше се гласът му да прозвучи колкото се може по-нехайно.
Очевидно не успя, защото Джайаси вдигна очи и се намръщи.
— Какво ти е?
— Нищо ми няма — каза Коста. — Чувствам се отлично.
— Да-да. — Джайаси впери поглед в него. — Какво е станало?
— Личен проблем. — Коста усещаше, че още малко и няма да издържи. — Просто ми трябва малко време да помисля.
Джайаси се намръщи малко повече, но след това сви рамене.
— Ясно. Ако искаш да поговориш с някого, на разположение съм.
— Благодаря.
Джайаси му се усмихна и отново зарови нос в разпечатките си.
Коста продължи да го гледа известно време, след което с усилие се довлече до стола си. Чувстваше се едновременно успокоен и донякъде като глупак. Разбира се, че Мирът нямаше да го хвърли на акулите — самата мисиъл за това бе идиотска. Освен всичко друго, цената на тази акция би трябвало да е направо фантастична. А никой в мирското правителство не хвърляше фантастични суми на вятъра. Не и когато отгоре, досущ като лешояди, кръжаха Адюторите и следяха всяка стъпка на политиците.
Не, те бяха разчитали на нещо много по-тънко — на вероятната липса на подозрителност у онези, които носят ангели. Точно тази умствена нагласа му бе позволила да мине през междупланетните митнически служби и да попадне в института, без никой да си направи труда да прегледа документите и препоръките му. Вероятно точно затова му прощаваха и културните гафове. Поне онези, които имаха значение.
— А, между другото — Джайаси отново вдигна поглед. — Какво става с онази статия, за която така ти досаждах? Докъде я докара?
— Приключих с изследванията — отговори Коста. Днес следобед ще я напиша.
Джайаси повдигна вежди.
— Страхотно. Бих искал да покажа копие на доктор Кахенло преди да я пуснеш по мрежата. Ако е възможно, разбира се.
— Няма проблеми.
В края на краищата основната причина да приеме тази задача беше желанието му да освободи емпирейците от чуждо потисничество. Макар и да рискуваше да привлече внимание, това бе единственият начин да пораздруса царящото тук самодоволство. Да се опита да накара хората да подложат на сериозна преоценка досегашните си становища.
А колкото до другата цел на задачата…
— Като стана дума за доктор Кахенло, онова предложение още ли е в сила?
— Несъмнено. Искаш да се присъединиш към екипа ли?
— Искам поне да направя малко консултации — отговори Коста. — Знаете много неща за ангелите, а аз имам още доста за учене.
— Страхотно. — Джайаси се усмихна и стана. — Да идем да поговорим с нея.
Коста също стана и се насили да се усмихне. И се запити тревожно защо ли лъжата сякаш го бодна в стомаха.
17.
— Е, тръгваме. — Орнина взе плоската кутия с ангела под мишница и нагласи широкополата си шапка. Отвратителна шапка, според Чандрис, но Орнина явно си я харесваше. — Ще се върнем най-много след четири часа.
— По-скоро, ако връзките при Глазрена са в обичайното си състояние — добави Ханан. Въртеше кредитната си карта в пръстите си, докато чакаше с престорено търпение сестра му да приключи с контенето си. — Е, да се молим на космическите духове или нещо подобно.
Чандрис мълчаливо кимна, без да откъсва поглед от бързо премятащата се карта. Движенията ѝ ѝ се струваха странно познати — напомняха за номерата на картоиграчите от Барио. Някой ден щеше да го попита откъде е научил този номер.
— Е, хайде, Ханан — бодро каза Орнина. — Да тръгваме. Чао, Чандрис. Порадвай се на тишината.
Двамата тръгнаха към външната стълба. Чандрис остана на мястото си и напрегнато се вслушваше. След минута чу двигателя на отдалечаващия се транспикап.
Беше сама. Сама с „Газела“. Сама с оборудване за няколко милиона руя.
Сама с ангела.
Няколко минути просто се помота из кърмовия отсек, заслушана как шумът от стъпките ѝ се смесва с обичайните шумове на „Газела“. Но сега се чуваха само по-приглушените звуци — на двигатели и помпи, генератори и вентилатори. Нямаше и следа от гръмката музика, която Орнина си пускаше, докато работи, нито пък от фалшивото пеене на Ханан и характерния тропот на краката му.