Шаранът погледна мошеника, после пак нея.
— Предполагам. Не каза точно.
— Най-вероятно е номер — каза Чандрис. — Прочели са обявата, събрали са няколко монети без стойност и са ги сложили в плик с телефонния ѝ номер. — Погледът и обходи пространството наоколо. — Всъщност в момента сигурно гледат как се развиват нещата.
— Ама че долен номер! — изръмжа шаранът и също се огледа, докато прибираше парите си в портфейла. — Да се подиграват с горката жена. Трябва да ѝ се обадя и да ѝ обясня.
Само дето онзи телефон нямаше да отговори. А докато шаранът се чудеше какво става, мошеникът нямаше да стои със скръстени ръце.
— На ваше място не бих си правила труда — каза тя в мига, когато мъжът прибра портфейла си и бръкна за телефона. — Това ще ѝ даде урок повече да не си оставя телефона в мрежата, вместо да получава отговори с електронен подпис.
— Но…
— Освен това — намеси се мошеникът, — ако ѝ се обадите и ѝ кажете, че монетите не струват, тя може да реши, че искате да ѝ ги откраднете.
Шаранът се намръщи, после неохотно каза:
— Прав сте. — Въздъхна и прибра телефона. — Е, дотук с тази история.
— Може и да получите няколко руя в антикварния магазин — окуражи Чандрис мошеника. — А можете и да си ги задържите като сувенир.
— Благодаря — промърмори той с кисела усмивка. Усмивка, повече предназначена за шарана. — Много ви благодаря за помощта.
— За мен беше удоволствие — каза Чандрис и го изгледа, предупреждавайки го с очи. След това се обърна и пое по пътя си.
За никъде.
Дълбоко в себе си го знаеше. Но извървя още една пряка преди да си го признае. Имаше шанса да се свърже с подземния свят на Сераф или поне с периферията му. Имаше шанса да напусне тази проклета планета, да се отърве от Дейвий, от проклетия им кораб и проклетия им еснафски наивитет.
И го беше провалила. Напълно съзнателно.
А най-страшното бе, че не знаеше защо.
Единственият алкохол на „Газела“ бяха четири малки бутилки шери за готвене, забутани дълбоко сред кутиите в кухнята. Вкусът му бе отвратителен, особено в комбинация с мента. Но все пак свърши работа.
Беше се справила с три от бутилките и работеше мърху последната, когато Дейвий най-сетне се върнаха.
— О, върнахте се най-после — изръмжа тя, когато двамата подадоха глави през вратата на кухнята. — Как мина пазаруването?
— Добре. Взехме всичко необходимо — отговори Орнина и погледна празните бутилки. — Виждам, че купонът тече. Какъв е поводът?
— Пия за глупостта — каза Чандрис. — За вашата глупост.
Реакцията им страшно я разочарова. Надяваше се да ги ядоса или обиди, или най-малкото да ги изненада. Вместо това бе наградена с влудяващо спокойствие.
И с майтапи естествено.
— Страхотен повод — Ханан се затътри през кухнята и седна срещу нея. — За нашата глупост пият оттук до другия край на Магаска. При това, смея да отбележа, наздравиците ги вдигат истински експерти. Никого не можеш да впечатлиш с четири бутилки готварско шери.
— Така ли отговаряш на всичко? — рязко попита Чандрис. — С шеги?
Ханан сви рамене и погледът му стана твърд.
— А ти с какво отговаряш? С пиене ли?
Чандрис го гледаше и с всички сили се мъчеше да го мрази. Но тези протези, проблясващи през ръкавите на ризата…
Погледна Орнина. Може би щеше да може да мрази нея.
— Искаш ли да знаете защо сте глупаци? Искаш ли? Добре, ще ти кажа защо. Оставихте ме сама. Тук. С кораба ви. Сама.
— Вярваме ти — спокойно каза Орнина.
— А не трябва! — извика Чандрис. — Що за ненормалници сте вие бе? Знаете каква съм. Аз съм крадец, по дяволите. — Тя се наведе и взе кутията с ангела. — Виждате ли? — Тресна кутията на масата. — Виждате ли? Това е вашият проклет ангел!
— Виждам — каза Орнина. — И виждам също, че още е тук.
— Не и благодарение на вас! — озъби се Чандрис. — Оставяте това проклето нещо да си седи просто така. И то на място, където един крадец ще провери най-напред. Без аларми, без проследяващи устройства, просто ей така… по дяволите, изминах с това нещо половината път до „Гейбриъл“.
— Но си го върнала — каза Орнина.
— Само за да ви кажа какво ми е мнението за вас преди да си тръгна. — Чандрис стана и се хвана за масата. Алкохолът я беше ударил в главата. — Остави ме! — извика тя на Ханан, който посегна да ѝ помогне. — Не ми трябва помощта ти. Не ми трябва ничия помощ… — Понечи да заобиколи масата, удари се в ръба ѝ и изруга.