— Къде отиваш? — попита Орнина.
— Къде мислиш, че отивам? — подигра ѝ се Чандрис. — Благодаря ви за всичко. Не си правете труда да ми пишете препоръка.
Орнина леко вдигна вежди.
— Като гледам в какво настроение си, сигурно не ти пука, но по принцип се смята за уместно да предупредиш поне една седмица преди да напуснеш работа.
— Глупачка! — извика Чандрис. — Спести си майтапите за Ханан — той повече си пада по тях.
— Не се майтапя — каза Орнина и направи крачка встрани, за да препречи изхода. — Щом наистина искаш да напуснеш, никой не те спира. Но първо искам да го чуя, когато изтрезнееш.
Чандрис я зяпна. Да не би да казваше, че…
— А бе вие съвсем луди ли сте бе? Току-що се опитах да ви открадна ангела.
— Но не си — отбеляза Орнина. — И точно това е важното.
— Не, не е — рязко ѝ отговори Чандрис. — Може просто да съм решила, че няма начин да го открадна. Следващия път ще знам достатъчно, за да си избера нещо друго. Аз съм крадец, по дяволите.
— Не — обади се Ханан зад гърба ѝ. — Ти си котка.
Тя се обърна и едва не загуби равновесие.
— Какво?
— Ти си котка — повтори той. — Някога да си виждала как котка убива мишка? Домашна котка, имам предвид.
Тя се намръщи. Неочакваните му думи отвлякоха за момент гнева ѝ. Сигурно беше някакво подвеждане, а тя не беше в настроение да слуша шегите на Ханан. Но той изглеждаше толкова сериозен…
По дяволите!
— Веднъж видях как един котарак хвана един плъх. В Барио има повече плъхове, отколкото мишки.
Той кимна.
— Значи го е убил. А изяде ли го?
— Не. Издебна го и го уби, а след това просто си тръгна.
— Защото не е бил гладен — каза Ханан. — Котките често правят така. Гладната котка ще си намери жертва, ще я издебне, ще я убие и ще я изяде. Ако не е особено гладна, пак ще я издебне и може дори да я убие. Но ако изобщо не е гладна — той вдигна пръст, за да наблегне на думите си — пак ще я издебне и ще я хване, но след това просто ще я пусне, без да ѝ направи нищо.
Дори след три и половина бутилки тя усети накъде бие Ханан.
— И затова ли съм го върнала?
Ханан сви рамене.
— Това е интересна система — продължи той, сякаш Чандрис изобщо не се беше обаждала. — Ловът и дебненето отнемат много време. Ако котката започне да ловува преди да е огладняла, най-вероятно ще си е осигурила трапезата, когато наистина огладнее.
Чандрис стисна зъби; усещаше как решимостта я напуска.
— Не съм котка.
— Не си — меко каза Орнина. — Ти си малко момиче. Гладувало дълго, бих казала.
Очите ѝ се насълзиха и Чандрис гневно стисна зъби. Нямаше да заплаче. Въпреки всичко, нямаше да заплаче.
— Не мога да остана тук — остро каза тя. — Търси ме един човек. Луд човек, който полудява все повече и повече. Ако ме намери, ще ни убие всичките.
Ханан и Орнина се спогледаха. Чандрис затаи дъх — чудеше се какво ли ще решат. Какво ли се надяваше да решат?
— Като се имат предвид обстоятелствата — каза Ханан, — имаме случай на подсъзнание, което е по-умно от съзнанието.
— Какво означава това? — примигна Чандрис.
— Мисля, че е очевидно — все още сериозен, но с игриво пламъче в очите, отговори той. — Искала си да откраднеш ангела и да избягаш. Подсъзнанието ти обаче ти е подсказало, че тук си в по-голяма безопасност.
— Приятелят ти очаква да продължиш да бягаш — добави Орнина. — Или да се скриеш при другите крадци и мошеници. — Тя повдигна вежди. — Признай си — това е последното място в цял Емпирей, където ще се сети да те потърси.
— Да не искате да кажете…
— Искаме да кажем, че тъй като винаги можем да използваме един ум повече… — Ханан направи драматична пауза, — подсъзнанието ти е добре дошло на борда. Е, ако иска, може да домъкне и останалата част от теб.
— Много си великодушен! — Чандрис отново трябваше да сподавя напиращите сълзи.
— Такъв съм си — насмешливо махна с ръка той. Но жестът му бе театрален — виждаше се в очите му. Неуспешен опит да разведри обстановката.
— Ще останеш ли? — попита Орнина.
Чандрис пое дълбоко дъх.
— Май ще се наложи — каза тя, като се опитваше да подражава на тона на Ханан. — Като гледам, без мен някой рано или късно ще отмъкне това корито изпод носовете ви.