Издърпа долното чекмедже от лявата си страна. Отвори се лесно — инсталираният в него сейф не бе никак лек, но сервомоторът компенсираше допълнителната тежест. Набра нужната комбинация, капакът плавно се вдигна и Форсайт отвори дървената кутия за накити, скътана сред документите и информационните цилиндри. Извади комуникатора си и тръгна към вратата, като заобиколи полилея отдалеч. Настрои комуникатора на кодирано предаване и натисна четири бутона.
Двигателите в сейфа бяха монтирани от хора, които си разбираха от работата, и работеха абсолютно безшумно. Същото не можеше да се каже за движещата се система в окачения таван — нея я беше инсталирал сам. Но бе достатъчно добра. Шумът можеше да се долови от вратата — на пет метра от него, — но само ако знаеш какво се опитваш да чуеш. Той проследи мислено движението на устройството — от центъра на полилея нагоре над окачения таван, после диагонално към съответната плочка точно над сейфа…
Плочката се отмести и проблеснаха златото и кристалът на ангелския медальон. Той увисна свободно на телескопичното мустаче и падна в сейфа с тих звън. Втори кодиран сигнал върна мустачето на скришното му място; третият затвори сейфа и чекмеджето.
Форсайт прибра комуникатора в джоба си, отиде до креслото за посетители и се качи върху него, като неумело пазеше равновесие. Плочките на тавана не бяха завинтени, а просто се подпираха на рамката. Отмести една, провря глава и погледна.
Един поглед му беше достатъчен. Най-лесно му бе да направи пряк път от полилея до бюрото, но имаше достатъчно свободно място за допълнителна линия. Така щеше да може да премества медальона чак до другия край на стаята — достатъчно далеч от помощниците си.
Щеше да се заеме със задачата по-късно, след като всички си тръгнеха. Сега му предстоеше съвещание, а преди това трябваше да се погрижи за още нещо. Върна плочката на мястото ѝ, слезе от креслото, извика Ронион по комуникатора, отиде до компютъра и извика дневните отчети.
Седеше и се преструваше, че задълбочено разглежда анализа на икономическите показатели на северен Садхай. Ронион влезе в стаята.
„Викахте ме, господин Форсайт.“
„Да, Ронион — с жестове му отговори Форсайт. — Предстои ми съвещание. Искаш ли да ме придружиш?“
Лицето на Ронион светна, сякаш не бе правил това стотици пъти.
„Разбира се, господин Форсайт. Да взема ли ангела?“
„Да, ако обичаш.“
Наблюдаваше как Ронион отива към бюрото и сърнето му се сви. Едно беше да се опитваш да се състезаваш с Пирбазари и неговото новосформирано, макар и вее още мъгляво чувство за справедливост. Съвсем друго бе да продължаваш това представление пред Ронион.
А най-обезпокоително бе, че всъщност не знаеше защо това толкова го тревожи.
Пое дълбоко дъх.
„Няма значение“ — каза си твърдо. Чувствата на Ронион, неговото детинско доверие и лоялност — в огромната схема на всичко останало те можеха да се пожертват. Най-важен бе дългът му към народа на Лорелей и Емпирей като цяло. И ако в името на този дълг трябваше да излъже Ронион или някой друг, цената си заслужаваше.
Но неудобството не го напусна.
Ронион беше отворил чекмеджето и набираше кода.
„Искате отново да го нося ли?“ — попита той със свободната си ръка.
Форсайт изчака сейфа да се отвори и Ронион да погледне към него.
„Мисля, че така ще е най-добре — отвърна той. — Така никой крадец няма да се добере до истинския медальон.“
„Добре — радостно отговори Ронион и внимателно извади медальона от кутията. За момент го задържа в длан, очарован от играта на светлините по кристала. След това също толкова внимателно, колкото се отнасяше и с всичко останало, свързано с Форсайт, го пъхна в джоба на дрехата си. — Тръгваме ли?“
„Винаги готов да ти достави удоволствие — горчиво си помисли Форсайт. — И в пълно неведение защо шефът му продължава тази странна игра.“
„Да, Ронион.“ — Форсайт се изправи. Всичко това можеше да се пожертва, напомни си той.
Ронион затвори сейфа и прибра чекмеджето.
„Всичко е готово, господин Форсайт — въодушевено заръкомаха той. — Какво да правя сега?“
Форсайт погледна часовника си. Въодушевен в седем вечерта, при това след като е прекарал пет часа по съвещания и дебати, които сигурно не би разбрал дори да можеше да ги чуе. Този човек беше невероятен.
„Можеш да си вървиш вкъщи — отговори той. — Аз имам да свърша някои дреболии и също си тръгвам.“ Лицето на Ронион малко помръкна. Погледът му пробяга нервно из стаята — както винаги, когато мислеше напрегнато.