— Вече сте говорили с нея?
— И с някои други колеги. Надявах се да намеря решение преди да ви кажа за проблема. Съжалявам.
Коста тихо въздъхна.
— Благодаря ви.
— Това ми е работата. — Тя му се усмихна. — Зная, че е неприятно, но се опитайте да си спомните, че не е краят на света. Вече пратих съобщение по следващия куриер до Ухуру с молба да изяснят въпроса. Май всички тук се нуждаят от три-четири дена почивка.
— Но въпреки това пропускам полета до Ангелиада.
— Зная — съгласи се Подолак. — И зная колко е неприятно да чакате цял месец до следващия полет. Но в края на краищата това е само един месец. От гледна точка на вселената е по-малко и от миг.
Устата на Коста внезапно пресъхна при вида на искреното съчувствие, изписано на лицето ѝ.
— Благодаря за времето и усилията ви, директор Подолак — успя да промълви той, докато сгъваше листа и го пъхаше в джоба си. — Благодаря ви. Аз… надявам се, че ще си намеря някакво занимание.
— Не се съмнявам — отговори Подолак, докато той вървеше към вратата. — И ако имате нужда от помощ или съвет, аз съм насреща.
Вероятно това не бе най-учтивото сбогуване, даде си сметка Коста, докато вървеше към стълбището. Но да стои и да слуша, че един месец всъщност няма кой знае колко значение…
Ненадейно си припомни как за първи път видя „Комитаджи“. Само да можеше да знае Подолак колко значение има един месец…
Денят беше великолепен — ярка слънчева светлина и чисто синьо небе, а във въздуха се носеше някакъв пикантен аромат. Вероятно някакво екзотично местно растение. Боговете на подигравката отвръщаха на отчаянието му. Коста пъхна ръце в джобовете си и безцелно тръгна да се мотае по алеите около института.
Опита се да мисли.
В края на краищата имаше само две възможности Да остане тук и да чака бюрократите да оправят кашата, в която го бяха забъркали. Или да напусне, да се крие на Сераф или някъде другаде, да си вземе билет до Лорелей и да чака комодор Леши да направи своя ход. Втората възможност почти щеше да изчерпа наличните му пари, но на Лорелей щеше да може да се свърже с компютъра и да получи още.
Но да избяга сега означаваше да признае, че се е провалил.
Заби поглед в земята. Не. Това не бе приемлива възможност. Точка по въпроса. По-добре да го заловят, отколкото да се върне и да чуе презрителното „знаех си“ на Телторст. Значи му оставаше само едно — да се въоръжи с търпение и да чака следващия месечен полет до Ангелиада.
Естествено, стига Леши да не направеше дотогава своя ход.
Тихичко изруга. Накъдето и да се обърнеше, все попадаше в безизходни ситуации. По един или друг начин боговете на подигравката винаги го поставяха в положението на губещ.
Проблясък в небето привлече погледа му. Ловен кораб, приготвящ се за приземяване на някое от огромните полета на север. Ако присвиеше очи, щеше да може да открие поне половин дузина подобни светлинки.
Ловни кораби…
Закова се на място. Мисълта беше напълно нелепа. Но пък в края на краищата нямаше какво да губи.
А може би — просто може би — боговете на подигравката бяха пропуснали тази възможност.
— А това — Ханан измъкна неугледно парче метал от кутията — е известно като универсален ключ. Може да се справи с всеки винт и гайка, с които ще се сблъскаш на кораба, сгъва се по седем различни начина, за да достигне до недостъпни места, и има сила на завиване, която би могла да използваш само ако имаш на разположение горила със сертификат за механик. — Той обърна светналите си очи към Чандрис. — Можеш също да махаш боя с него и върши страхотна работа, ако в отчаянието си решиш да го захвърлиш срещу някого.
Чандрис кимна. След като беше научила всичко за и върешността на „Газела“ (поне според Орнина), сега бе удостоена с честта да научи и за всичко отвън с помощта ни Ханан. Съмнителна чест, по нейно мнение.
— Как успяваш да завинтиш нещо там, където не достига ръката ти? — попита тя.
— Много просто. Просто не трябва ти сама да вършиш работата. Сега ще ти покажа. — Ханан разгъна ключа ни три четвърти от дължината му.
— Извинете? — разнесе се нечий глас откъм портала. Чандрис се обърна да погледне…
И замръзна.
— Ох, по дяволите! — изсъска тя.
— Какво? — попита Ханан и също се обърна. — Здравейте — махна той на посетителя, преди да получи отговор. — Влизайте.