— Благодаря — отговори гостът. Отвори малко несигурно и се насочи към тях.
Чандрис си възвърна дар слово и промърмори на Ханан:
— Разкарай го. Сериозно ти казвам. Ще си навлечем беля.
Ханан имаше време само да ѝ хвърли объркан поглед; посетителят вече бе пред тях.
— Здравейте — каза младият мъж; очите му се стрелнаха към Чандрис и бързо се отклониха настрани. — Казвам се Джерико Коста. Вие ли сте Ханан Дейвий?
— Точно така. — Ханан кимна. — А това е Чандрис.
— Да. — Коста неохотно срещна отново погледа на Чандрис. — Познаваме се.
— А — любезно отговори Ханан. Дори да беше усетил висящото във въздуха напрежение, не се издаде. — С какво мога да ви бъда полезен, господин Коста?
— Бих искал да ви попитам дали е възможно да участвам в следващия ви полет до Ангелиада — каза Коста. — Трябва да проведа един експеримент върху лъчението и много ми е нужно да отида дотам…
— Корабът на института ли се е повредил? — студено попита Чандрис.
— Не, но…
— Все още работите там, нали?
— Ами…
— Чандрис — Ханан постави ръка върху рамото ѝ, човекът заслужава най-малко да бъде изслушан. Моля продължете, господин Коста.
Личеше си как Коста събира кураж.
— Ако трябва да си призная — забързано заговори той, — поради някаква бюрократична неуредица ми замразиха кредитната линия и затова не ме пускат на борда на институтския кораб. До следващото пътуване ще измине цял месец, а ако трябва да чакам дотогава…
Ханан го прекъсна с вдигане на ръка.
— Колко място е необходимо за оборудването ви?
— Не много — отговори Коста с предпазлива надежда. — Някъде толкова — добави той, като обхвана около един кубически метър с ръце. — Сега не мога да ви платя много, но след като ми възстановят кредита…
— Няма проблеми — прекъсна го Ханан. — Излитаме утре в два следобед. Ако ви трябва квартира, можете да пренощувате на кораба. Ще ви трябва ли помощ да донесете оборудването си?
Коста примигна. Не бе очаквал да го приемат толкова бързо.
— Всъщност… — Той погледна Чандрис, внезапно разбрал чия помощ му предлага Ханан. — Не, ще се справя самичък — отказа се той. — Все още разполагам със стая в института.
— Хубаво — каза Ханан. — Тогава най-добре вървете да си съберете нещата. Можем да прекараме там цяла седмица, така че вземете всичко необходимо.
Коста явно се изненада.
— Цяла седмица?
— Отиваме на лов — напомни му Ханан. — Никой не може да каже кога ще попаднем на ангел.
— Разбира се. — Коста отново погледна Чандрис. — Ясно. Просто не предполагах, че ще ви се натрапя за толкова дълго.
— Ако сте в състояние да понесете компанията ни, и ние ще понесем вашата — с тържествен тон каза Ханан. — Извинете ни, но имаме работа.
— О. Разбира се — Коста се поколеба. — Е, ще ида да си събера нещата. Благодаря ви.
И си тръгна, като внимателно затвори.
— Изглежда свестен — отбеляза Ханан, докато го наблюдаваха как забързано се отдалечава по прашната улица. — Малко непохватен, но свестен. — Той погледна Чандрис. — Нали не е онзи, който те гони?
— Не — изръмжа Чандрис. — Появи се на „Ксирус“, това е всичко. А, освен това говорих с него, когато ходих до института.
— Май не го харесваш особено.
— Не го познавам достатъчно, за да го харесвам. Просто му нямам доверие.
Ханан мълчаливо чакаше. Въпросът беше изписан на лицето му.
— Видях го на космодрума — въздъхна Чандрис. — Когато слязохме от „Ксирус“. Аз… е, в известен смисъл го преметнах да ме прекара през охраната. Разбираш ли, търсеха сама жена и реших, че ако съм с някой, ще успея да се измъкна. Както и да е, излязохме и той изведнъж се сети коя съм.
— И с пълно гърло започна да крещи за полиция?
Чандрис поклати глава.
— Точно там е работата — не го направи. Просто стоеше като истукан и гледаше как се качвам в таксито. Не ме издаде и в института.
— Интересно — промърмори Ханан. — Мислиш ли, че просто не е бил сигурен?
Чандрис изсумтя.
— В какво? Той ме видя арестувана. По дяволите, аз направо го съборих, докато бягах.
— Хм. — Ханан се почеса по бузата с работната част на ключа и се изцапа. — Е… може би просто е от хората, които не обичат да се забъркват в разни каши.