— Или самият той е забъркан в някоя каша и не иска да привлече вниманието към себе си — възрази Чандрис. — Нещо в него не е наред, Ханан. Имала съм работи с учени и преди и при него нещо не ми се връзва.
— Защото е проявил доброта ли? — вдигна вежди Ханан.
— Различно е — настоя Чандрис. — Вие с Орнина се опитвате да ме промените.
— Тогава ще те попитам друго. Мислиш ли, че е опасен?
— Просто ще ни вкара в беля. Това не е ли достатъчно?
— Е, ти би трябвало по-добре да го знаеш — укори я Ханан. — Но дали е опасен?
Чандрис пое дълбоко дъх; опитваше се да отдели мислите от чувствата си.
— Ако искаш да кажеш, че може да ни пререже гърлата докато спим… не, не мисля.
Ханан сви рамене.
— Е, тогава не виждам защо да му отказваме. А ти?
Чандрис го погледна право в очите.
— Не — измърмори тя. — Прав си.
— Добре — ведро каза Ханан. — Значи въпросът е уреден. — Той вдигна ключа и го нагласи. — Гледай сега как става.
Чандрис влезе в ролята на ученичка и правеше всичко възможно да изглежда спокойна. Значи беше истина. Беше го казала и се оказа права. Дейвий до такава степен бяха подложени на влиянието на ангела си, че наистина не бяха в състояние да опазят собствения си кораб.
Добре тогава. Щеше да се наложи тя да го направи вместо тях.
И докато наблюдаваше работата на Ханан и слушаше обясненията му, започна да гради стратегията си.
20.
— … А това, разбира се, е контролната кабина — каза Орнина, докато въвеждаше Коста вътре.
— Здрасти — поздрави го Ханан, като му хвърли бегъл поглед и отново се съсредоточи върху уредите.
Чандрис му помагаше от своето място и дори не вдигна поглед. Но все пак се обърна така, че да го държи под око.
— Всичко наред ли е? — обади се Ханан.
— Да, благодаря — отговори Коста. — Всичко е опаковано и…
— Той говореше на Орнина — обади се Чандрис и го изгледа с престорено търпение.
Възнаградена бе с изчервяване.
— Извинете — промърмори той.
— Няма проблеми — весело отвърна Ханан. — Знаеш как е. Голям кораб, големи бъркотии. Орнина?
— Всичко е наред. — Орнина посочи на Коста едно от празните кресла отстрани. — Извинявай за шантавия хумор на брат ми, Джерико — откакто падна на главата си като бебе, вече не е същият.
— С изключение на хапването в два часа — възрази Ханан. — Още ми харесва. Особено понички и понякога кренвирш. Но не мога да накарам Орнина да…
— Ханан…
— Както и да е, закопчай си колана — невъзмутимо продължи той. — Наредихме се на опашката. Като ги гледам как вървят днес, излитаме след пет минути.
Повече от половината от тях Орнина показваше на Коста как да нагласи креслото си и да си закопчае ремъците.
— Е, Джерико — обади се Ханан, когато всичко беше наред. — Откога си в института?
— Само от няколко седмици — отговори Коста. — Всъщност аз не работя точно там. Гостуващ изследовател съм.
— Откъде? — попита Орнина.
— От университета Кларкстън — каза Коста. — Намира се в Кейрнгорм, на Балморал.
— Никога не съм ходил на Балморал — обади се Хапан. — Чувал съм, че било доста каменисто местенце. Разкажи ни за ангелите.
Внезапната смяна на темата май го свари неподготвен.
— За какво?
— За ангелите — повтори Ханан. — Едни такива странни малки частици, по които всички са полудели.
— Да, зная какво представляват — предпазливо каза Коста. „Опитва се да прецени Ханан — реши Чандрис — и не се справя особено добре.“ Макар че доколкото можеше да се съди за него, това си беше в реда на нещата.
— Добре — каза Ханан. — Кажи ни тогава какво, опа, чакай малко. Започна се.
Без да престава да наблюдава Коста, Чандрис провери за последен път пулта си. „Газела“ се издигна във въздуха, издигна се над стартовата чиния…
— Божичко! — възкликна Коста. А лицето му…
— Май никога не си излитал от стартова чиния, а, Джерико? — каза Ханан, без да се обръща.
Погледът на Коста конвулсивно се премести от дисплея към Ханан… и за един миг лицето му остана напълно открито.
И в изражението му Чандрис прочете пълно обърк ане.
Моментът отмина.
— Не съм — каза той, като се опитваше да говори спокойно. — Доста е… впечатляващо.