— Да, стига да имаме контрол — мрачно отговори тя, докато се наместваше на мястото на Ханан. — Знаеш ли как се работи с лечебницата?
— Аз знам — отговори Ханан преди Коста да успее да отвори уста. — Ще съм там с него, забрави ли?
— Добре тогава, изчезвайте — извика тя и хвърли поглед към брат си, преди да се обърне към пулта.
Ханан обърна помътнелите си очи към Коста и го дари с някакво подобие на усмивка.
— Към лечебницата! Ходом, марш.
Дори при гравитация половин g не бе лесно да го намести върху медицинската маса. Но Коста се справи и я програмира, следвайки указанията на Ханан.
Почти беше приключил и Ханан потъваше в сън, когато пращенето на гама-лъчите намаля до повече или по-малко нормално равнище.
Интеркомът не работеше. Той помисли да се върне в контролната кабина и да разбере какво става, но въпреки че Ханан изглеждаше добре, реши да не го оставя без надзор.
Така че остана в лечебницата, загледан в зелените светлини на медицинския пакет, като слушаше равномерното дишане на Ханан.
Опитваше се да мисли.
Когато се върна в контролната кабина, в креслото на Ханан седеше Чандрис.
— Как вървят нещата? — попита той.
— Прибираме се. — Тя го погледна с безизразни, мъртви очи и се върна към работата си. — Как е Ханан?
— Ще се оправи — Коста се стовари в креслото до нея. — Орнина каза, че е вън от опасност.
— Значи ти е казала и другото.
— За „Стрелеца“ ли? — Той кимна. — Да.
Чандрис бавно поклати глава. Не можеше да повярва.
— Уби ги. Изгори цялата електроника и оптиката на кораба и просто… ги уби.
Коста отново кимна и погледна към дисплея. Имаше само звезди и едва забележимите светлинки на станцията.
— На Централата ли ще спрем, или отиваме към Сераф?
— Най-вероятно второто — отговори Чандрис. — Няма смисъл да оставаме, освен ако Ханан или „Газела“ не се нуждаят от спешна помощ. Станцията не е пригодена за продължителен престой.
— Това радиационно изригване… По начина, по който говореха Ханан и Орнина, май са попадали на подобно нещо и по-рано. А ти?
Чандрис го дари с продължителен смразяващ поглед.
— Там току-що загинаха двама души. — Гласът ѝ бе но-леден и от очите ѝ. — Много нахално ли ще е да те помоля да оставиш научното си любопитство за друг път?
— Извинявай — тихо каза Коста. — Познаваше ли ги?
— Почти не. — Чандрис заби поглед в панела. — Веднъж разговарях с единия, когато търсех работа. Точно преди да попадна на Ханан и Орнина. — Тя едва забележимо сви рамене. — Не беше много любезен. Държа се саркастично, направо гадно.
После изсумтя. Звукът можеше да е и подобие на смях.
— Знаеш ли, смешно е. Когато дойдох тук, не бих дала и пукната пара за кретен като него. Виж ме сега… — тя отново поклати глава.
Коста кимна. Не знаеше какво да каже.
— Най-малкото изглеждаш уморена. Това се брои за нещо.
Тя отново го погледна — в очите ѝ се долавяше искрица презрение.
— Това не ти е университетът, Коста. Това е истинският живот. Не очаквай специална награда за усилията си.
Той трепна от тона ѝ.
— Нямах предвид това.
— Зная — въздъхна тя. Гневът изчезна от лицето ѝ.
Няколко минути мълчаха. Коста тъкмо се чудеше дали да не се махне, когато Чандрис се размърда.
— Питаше за радиационното изригване.
— Да — кимна Коста. — Питах се…
— Помня въпроса — прекъсна го тя. — Чувала съм истории за подобни неща, но никога не ги бях виждала досега.
— Имаш ли някаква представа какво го е породило?
Тя сви рамене.
— Ти си експертът. Би трябвало аз да те питам.
— Там е проблемът. Не зная отговора. Според всичко, което зная за черните дупки случилото се е просто невъзможно.
— Как така невъзможно? — намръщи се тя.
— Ще ти покажа. Иди на моето място и ще извикам данните от моя детектор.
— Мога да ги извикам и оттук. — Тя се зае с клавиатурата и секунда по-късно колони числа изпълниха един от дисплеите. — Добре, имаш достъп — там, в онази част на пулта.
— Благодаря. — Коста извика програмата за екстраполиране и я стартира. — Сега да видим как изглежда това…